В една августовска нощ

Кольо Живака беше родом някъде от Филибелийските села . Тия , дето граничеха с Чирпанските 

възвишения , в полите на Средна гора . Току под връх Братан .

Баща му , як навъсен планинец , цял живот тичаше подир козите и овцете по чукарите.

Ама имаше една мечта , барем един от тримата синковци да изучи .

Да го види голям , учен човек .

Тази чест се падна на най-малкия , Кольо . Ходи той по Одеса , в Санкт Петербург се мота 

някое време, и дето се вика , попадна на правилните хора. Та от тях разбра , че каквото е научил,

научил е. Дошло бе времето всички , на които в гърдите им тупти левско сърце , да зарязват 

перото и да хващат пушката .

И да отиват да се бият за свободата на Отечеството . По Влашко се събираха лудите глави от 

цялата земя Българска . Организираха се чети . Минаваха Дунава . Сразяваха се с турския аскер 

и башибозушки потери и умираха по безименни урви и дерета.

Така припламна и угасна в кърви Панагюрската епопея . Почти преди година и малко нейде из Врачанския

Балкан загина и Ботьов...

Сега Кольо за пореден ден, с другите опълченци от дружината , отбиваха яростните атаки на турците на 

върха , носещ името на светеца Никола .

Беше ясна и душна августовска нощ . Уж високо в планината генерал Столетов разположи отбраната на прохода ,

ама пустия гол чукар ,така се беше нагрял от жаркото слънце, че и нощес не се дишаше.

- Брате ..подай водичка , че пукнах - обади се немощен глас вляво от укритието на Кольо .

Беше едно хлапе от Самоковско, на има -няма двадесет години .

В една от многото  турски атаки , един аскер беше забил щика си в бедрото му . Стоянчо се казваше момчето .

Живака го беше превързал колкото можеше . Самоковчето стискаше зъби ,през сълзи превъзмогваше болката .

Помагаше . Подаваше патрони . Мяташе камъни . Пустата вода беше кът .

Жажда мъчеше всички защитници . Ех ,това Орлово гнездо..стана последен дом на мнозина българи и руси .

- Бате Кольо ...- Стоянчо лежеше подпрял глава на един камък . Думите му звучаха като шепот.

- Да , Стоянчо  , кажи братле ...- изправи се до него Живака .

- Ама е много..хубава ..бате ..

Кольо си помисли , че на младока е дошъл последния час. И е почнал да бълнува . Сигурно виждаше изгората си,

някак , както само смъртника може .

- Как се казва либето ти , братле ? - Едвам запита Средногореца, сълзи почнаха да напират в гърлото му 

и да отнемат гласа му . Застиска зъби . Толкоз смърт беше видял .Толкоз другари беше изгубил , че не 

можеше да приеме и тая загуба . На това дете , дето още не бе видяло живота . И трябваше сега без

време да си иде .

- България ..е ..мойто либе , бате - накъсано шепнеше Самоковчето- сега , като я гледам оттук..от тия висини,

и я виждам колко е хубава..Каква красота ни е дал добрия дядо Боже, ...не мога да й се наситя .

Кольо, не очаквал такъв отговор, като не знаеше какво да направи , па подпъхна едната си ръка под раменете 

на Стоянчо. Леко го придърпа към себе си , както баща гушка малко дете, и несръчно загали потната му коса.

После тихо му заговори , сякаш разказваше приказка :

- Братленце , стой ти при мен ! Нали и името ти такова . Да стоиш !

А е хубава нашата майка , България . Видял си я ти, както много други не могат. За нея съм дошъл ,ако трябва ,да мра тука.

Ама ти недей ! Тя на тебе разчита , и на другите като теб . Утре ще е свободна, нашата майчица . 

И всички ще сме свободни . Ще й трябват млади люде . Да я красят още повече..

Замалко Кольо млъкна . Загледа небето, ярките августовски звезди и луната. Всички се бяха наредили ,все едно на парад.

И грееха отгоре . Сякаш чакаха нещо . Кольо наведе очи и погледна лицето на момъка . Болката се бе скрила от това лице,

и сега то изглеждаше още по-младо. Чисто и спокойно .Стоянчо си беше отишъл тихо и Средногореца разбра какво чакаха

звездите горе. Още една звездица се бе наредила до тях .

На другия ден турския аскер се хвърли в нови, още по-люти атаки. Сюлейман паша усещаше , че губи битката и не жалеше 

живота на войниците си.Борбата вече не беше на живот. На смърт беше.

следва продължение