Беше втората вечер от седемдневната ѝ почивка с приятелки в малкото планинско селце, далеч от шума и мръсотията на града. За първи път от дълго време Стела се почувства отпочинала от забързаното ежедневие, многото работни ангажименти и грижите за вечно страдащите от любовни разочарования приятелки. „Какво ги кара постоянно да се влюбват и да страдат?” – питаше се Стела. Тя беше толкова отдалечена от всичко това – харесваше живота си такъв, какъвто е. Улавяше всеки миг, който ѝ предлагаше съдбата, превръщаше го в перфектен и му се наслаждаваше. От години не беше имала сериозна връзка, но и не страдаше от това, а напротив – наслаждаваше се на свободата си.

            Тази вечер останалите пет момичета бяха изморени от продължилия до късно през нощта купон от предишния ден и днешната разходка, на която се бяха отправили. Стела беше решила да си почине, да поспи, да поплува в басейна на хотела и, естествено, сега не ѝ се спеше, но се налагаше. В тишината на нощта се чуваха само цигулките на щурчетата, а звездите блещукаха закачливо. С чаша питие и цигара в ръка Стела се беше подпряла на балкона, с изпразнен от съдържание поглед, а в главата ѝ се повтаряше един и същи цитат от разказ на Елин Пелин – „Беше чудна лятна нощ, прохладна и свежа...”. Изведнъж усети движение вдясно от нея и точно когато беше на път да се стресне, чу тих, но дълбок глас:

            - Здравейте, извинете, не исках да Ви стресна... – беше съседът ѝ по стая, когото беше чувала предния ден, но не беше виждала до момента. Отражението на светещите лампи от стаите беше достатъчно, за да види очарователната му стеснителна усмивка и блестящи бели зъби, които я хипнотизираха.

            - Не ме стреснахте – излъга Стела – но съм малко изненадана, че след полунощ има още някой буден на това прекрасно, но честно казано скучно местенце.

            - Всъщност се канех да си лягам, след като си изпуша цигарата, но точно в този момент Вие се появихте и...реших да Ви заговоря. Аз съм Денис, между другото.

            - Стела, приятно ми е. – наистина ѝ беше приятно, осъзна Стела, поемайки протегнатата ръка, при докосването на която усети, че леко настръхва, но пък може би беше от хладния планински въздух... – Няма нужда да си толкова официален, все пак съм по нощница, на балкона! – леле, как ли изглеждаше в очите му – без грима и прическата, които махна буквално преди минути?

            И неусетно, през парапета, който ги делеше, те прекараха часове в неангажиращ разговор. Смяха се и се любюваха на прекрасната звездна нощ. Забелязал обаче, че тя трепери от студ, Денис влезе в стаята си и изнесе едно одеяло с предложението:

            - Да се стоплим?

            - Чудесно предложение, но с едно одеяло през парапета няма да е лесно – подхвърли Стела закачливо.

            След миг той отново се скри в стаята си, а след още един миг тя чу потропване по вратата ѝ. Отвори му и двамата се настаниха на нейния балкон, а благотворната топлина на одеялото още повече разпали все по-силно разгарящите се искри между тях. Тя го погледна с усмивка на благодарност за топлината, която одеялото и тялото му ѝ дадоха. Той ѝ се отблагодари, като долепи устни до нейните, плахо, сякаш искаше да провери реакцията ѝ. Изведнъж искрите в тялото ѝ лумнаха неудържимо и тя му отвърна с най-страстната целувка, на която беше способна. И така, продължиха да си говорят, да се смеят и, преди всичко, да се целуват, докато не останаха без дъх, до момента, в който не ги огряха първите лъчи на лятното слънце.

            - Добро утро! – прошепна Денис.

            - Добро утро! – отвърна му с усмивка Стела.

            Това беше, разделиха се с тези последни думи. Тя беше преживяла най-вълшебната нощ в живота си с този прекрасен, мил и невероятен в целуването мъж. Не стигнаха по-далеч, не правиха секс, а и не беше нужно – преживяването им беше по-интимно отколкото секса – не се нуждаеха от него, за да се насладят на магията на лятната нощ. Не си размениха координати, не очакваха да се срещнат отново. А и Стела не желаеше – искаше да запази завинаги в паметта си магията на отминалата нощ, да запомни усещането за любов и щастие, любов без усложнения и страдание. Любов, която щеше да продължи вечно, именно защото нямаше да срещне този мъж отново и той нямаше да може да я разочарова, както неминуемо правят всички останали, рано или късно.

            Събуди се след няколко часа. Той си беше заминал – разбра го, когато видя камериерката да оправя празната стая. Тя затвори за миг очи, миг, в който отново цялата нощ премина през ума ѝ. Когато ги отвори, те бяха леко насълзени, но усмивката ѝ беше щастлива. Изправи рамене и се отправи към приятелките си, които я чакаха за нови приключения – с какво ли още щеше да я изненада иначе скучното планинско селце в следващите няколко летни дни?...