В момент на откровение

Докога ще се залъгвам ли? Докато има за какво. Никога не признах пред себе си каква съм, така и не се осмелих, така и не реших... да съм себе си. Убеждавах хората каква съм, без самата аз да се познавам. Детинско... не просто постъпка на страхливец... Наистина, само един страхливец би постъпил като мен... а аз съм именно това - едно жалко подобие на човек, дори не заслужавам да ме наричат така. Дори аз не знам какво съм, коя съм... какво представлявам... Каква жалка картинка съм... заставам пред огледалото, ала не виждам нищо друго, освен една плът, едно тяло, лишаващо се от душа... Да, как желая да я нямам, да не чувствам нищо, да я няма болката, любовта, да нямам приятели или роднини, дори познати... Колко по лесно би било, че няма да тъжа за никого, няма да избирам никого... Ала не, чувствам и болката, и любовта и всички онези неща, които мразя. Чувствам, как вътрешно се разпадам под звуците на думите на хората... Нима никой не разбира?! Нима никой не изпитва същото... Нима съм сама, неразбрана, заобиколена от толкова хора, и пак се чувствам самотна... Но зная, зная, че заслужавам съдбата си, зная, че заслужавам да изпитвам болката, но любовта... нея защо?! Не я искам, не желая този светъл лъч да ми дава напразни надежди, не желая един мираж, един образ, един лик, да ме води към щастието... Не желая щастието, не го заслужавам. Нищо не съм направила в жалкия си живот, за да заслужа и капка радост, дори една усмивка би била прекалено голям дар за страхливец като мен. Ала получавах тази усмивка, получавах щастието всеки ден, без да знам защо го имам, без да знам с какво го заслужавах, без да знам дали и утре ще го има. И ме болеше, знаейки, че утре ще понеса съдбата си. А дори не зная каква е тя...