Прибра се в къщи и беше уморен както обикновено. Последно време все беше уморен и всичко го болеше. 
Докато слагаха масата за вечеря не се стърпя и побърза да съобщи това дето го човъркаше цял ден:
    - И третото умря. Няма го. Сигурно се е скрило някъде за да умре. 
    - Ех, че работа, каза жена му - значи никой не ги трови, а просто са си болни.
    -Ъхъ. Но ако питаш мене, те си бяха келяви от самото начало. Може и нещо генетично да е. Виж само майката.
    -Е, не е красавица, обаче нали е майка.
Тя търси ли ги, попита жена му.
     -Май да, кимна той. Все ходи и обикаля около навеса където бяха последно.
Но какво ти разбира една кучка от смърт и болести.
А и да разбира какво ли може да им помогне?
   -Двете ги зарових под ореха извън двора. На дълбоко, че да не ги изровят чакалите, каза той, протегна си ръцете и взе да ги разтрива. Боляха го.
Кученцата се бяха родили в края на зимата под навеса. 
Майката беше селски помияр пето поколение и на нищо не приличаше, но той я съжаляваше и я хранеше. И то душа носи.
Кученцата обаче бяха хубави като всички малки, и подскачаха като деца из двора, лаеха, ръмжаха и се закачаха едно с друго и с майка си. Гледаше ги как играят, и как се вдигат на задни крачета за да прегърнат майка си. Голяма радост.
Комшиите ги кръстиха чумите, и без да искат ги орисаха. Бялото, и двете кафяви чуми.
Като обясни симптомите по-късно на ветеринаря, той каза, че най-вероятно са се разболяли от кучешката чума - ганата.
Отначало си бяха добре, само му направи впечатление, че по едно време спряха да наддават. После взе нещо да ги боли, и да скимтят, почнаха да залитат и да треперят, и си личеше че има нещо.
Едното дойде при него докато той ровичкаше нещо, ходеше около него и търсеше помощ.
На следващия ден той отиде при кварталният ветеринар и им взе някакви хапчета, даде им ги насила, разтворени в млякото, и си мислеше че ще се оправят. Но не стана. Това дето уличните кучета издържат на всичко не е вярно, да знаете. Повечето просто си умират.
Едното, това което търсеше помощ от него,той го намери на следващата сутрин паднало в един ров и оплело се в стара пластмасова мрежа. Взе го, занесе го на масата и внимателно сряза мрежата,освободи му крачето и тогава видя колко е отпуснато и спокойно. И най-странното беше, че кученцето, една педя дето се вика, го гледаше с пълно доверие и толкова доброта в погледа, сякаш му говореше с тоя поглед, и той можеше да се закълне, че му се усмихваше.

Аз пак ще съм Цялост, човече, а не просто едно кученце, не тъжи, това се четеше в погледа му, или той просто си измисляше.
И сега докато слагаха масата все това му беше пред очите.
Валеше от една седмица и беше студено. Небето беше мрачно като оловен купол, и надеждата се четеше единствено в погледа на едно умиращо кученце. Ама че свят.
Това не беше той. Често имаше такива черни мисли, но те щяха да отминат. После щяха да дойдат други , може би радостни и изпълнени с надежда. Но и те нямаше да са той. Мислите са си просто мисли - дай им воля и им гледай сеира.
Сложиха масата, и той си наля от бирата в една голяма чаша. Изпи я на веднъж. Жаден беше. Сипа си още, допълни чашата с вино на жена си и тя се разприказва.

При жените всичко каквото има им е на лицето и си личи от двайсет километра. Не знам нарочно ли го правят, или са си такива.

Сега беше неин ред да говори.

Пак щяха да фалират в тоя неин завод. Тоя път май наистина.
Добрата новина беше, че софиянците и предложили работа- поредните гъбави с пари столичани, които се натискаха за поредната неясна и сложна сделка, надушили трупа на отиващото си предприятие.

Едната софийска фирма ги фалира наполовина, а другата се правеше, че ще ги спасява. Тия мурафети край нямат. 
     - Не знам какво да правя, вдигаше жена му рамене. Тука нито парите са пари, нито работата - работа. Писна ми да оправям нещата и да обирам пешкира.
Никъде парите не са пари, нито пък работата - работа. Питай Рокфелер - и той същото ще ти каже. Всеки смята, че заслужава още.
    -Смятам, че са обвързани с една партия, като всички останали де, продължи жена му. Само, че тая тяхна партия ми е леко отвратителна, и тя направи киселата физиономия.. Но иначе не са лоши хора, като фирма имам предвид...и сега не знам. Спря и заби поглед  в чинията. 
Правеше се, че мисли, а в същност много добре си знаеше, че няма да изостави потъващия кораб.

Тия въпроси  - какво може, и какво не може всеки ги решава сам за себе си.  Но той си знаеше човека.
Замисли се за себе си. Какво искаше и колко му трябваше?
После разбра, че нищо не му трябваше, защото беше жив. На тоя, на който това не му стигаше, нищо нямаше да му стигне.
Животът е странна птица, а най- странното беше че каквото и да си мислиш, той е винаги пълен и напълно завършен, защото нищо което не е напълно завършено не може да съществува. 
Поне теоретично.
Такива мисли ти идват когато говориш с умиращи кученца.

Чашата пред него също беше пълна. Хвана я и почувства хладната течност.
Истината беше, че всичко го болеше и чакаше с нетърпение да дойде хубавото време, това дето тая година закъсняваше, за да му се сгреят кокалите като на куче, излегнато в тревата. И нищо повече от това.