Ще си остана аз, онази същата –

с развети лунно отразяващи коси.

И с перлената кожа и с очите лъскащи,

И с устните трептящи в нощ студена,

дори и черно-блатна, и безлунна

от споделянето на дъха в сърцата ни

в гърдите вълчи блъскащи…

Не ме променя времето – минава то,

 пред портата на къщата…

А аз в стъклото на прозореца

се взирам и мълча.

            Навън скрежът, натрупал се върху навалелия сняг, пукаше. Луната – огромно червено огледало, подпряно на хоризонта, осветяваше пейзажа и сякаш през булото на призрачната светлина се очертаваха сенчестите силуети. Светът изглеждаше като една замръзнала картина, но времето в нестихващия си бяг опровергаваше това. Вълчите очи виждаха сенките от топлите дихания на себеподобните си. Те бяха мираж за много други живи твари на тази земя, но дивите и необуздани хора от вълчите племена знаеха как да виждат невидимото. Само за очите на вълците,населяващи част от земята Перке беше ясна тайната на отмерващите сенки. Хората от Вълчите племена притежаваха различни дарования, едно от които беше да са по-неподвластни на времето, толкова, колкото бяха обикновените простосмъртници. Простосмъртниците бяха нежни и беззащитни създания. Плътта им беше лесна за разкъсване и нараняване от ноктите и зъбите, които притежаваха те – вълчите хора. Трака беше тяхна Богиня и майка – тя беше силата на земята, плодородието,безвремието и постоянното движение на всичко в света, без значение от потоците на времето. Тя беше кръговратът на съществуването им. Времето се отброяваше с копието на сенките, което неуловимо, но и неумолимо обикаляше скалните овали на  отмерващите  олтари. Олтарите на светлината показваха потокът светлина преминал като енергия на живота. Тринайсетте цикъла на годината вървяха към своя край. Отново започваше кръговратът на енергията даряващ и отнемащ живителна сила.

            Замръзнал пейзаж в паяжината на Огнената богиня - луната. Време на опасна, черна и лепкава магия. Последното празно и кухо денонощие, преди началото на новия годишен цикъл.

         Тя седеше скрита зад завесата и се ослушваше. Слухът и долавяше тихото хрущене от лапите на нощната стража, които дебнеха и обикаляха, около територията на племето, за да го пазят. Но тя усещаше и него. Знаеше, че той е отвън. Далеч, за да не го надушат другите от глутницата, но и достатъчно близко, за да чува тя тихото му ръмжане,скрито в сенчестото вълчо дихание.

***„Чия душа замръкна там отвън, та тихо плаче? Или пък си пее?! Долавям с кожата си дивия копнеж. Вратата да отворя?! Не, не смея. Но пък сърцето можеш ли да спреш? То бие в мрака - трепетна камбана и чака странникът да спре мига. Студено е. Ледът отваря рана - врата за дрипава скиталница тъга.” ***Част от стихотворението „Безсъници” ,автор Гаргабела.– Бълнувайки в песенен ритъм,старата се размърда неспокойно на дървеният миндер. Беше болна и много стара жена и богинята Трака искаше да си я прибере. Вълчият дух, обаче не искаше да изоставя немощното тяло, което беше обитавал дълго време. Старицата отвори очи, погледна с мътен поглед към младата жена с дълги бели коси и звездни очи, седяща до прозореца и  припевно, сякаш бълнуваше старо древно наричане изграчи: „ Само в сенките на вълчите дихания, ще откриеш това, което ти е писала в книгата на съдбата, богинята Трака…Запомни! Само в сенките…”Хъркаща кашлица заглуши и размаза останалите думи. Младата жена с цвят на сребро коси, знаеше, че беше време да се сбогува и раздели със своята пра-майка. Нямаше какво повече да направи, освен да чака да настъпи мигът, когато светлинката щеше да напусне гърдите на болната. Тя въздъхна и отново се загледа навън, там където невидимо от другите, обикаляше черният вълк.

    Той я беше спасил преди шест пълни луни при навлизането на седмия годишен цикъл. Борбата беше жестока и неравностойна. Тя не мислеше, че той ще се появи и дори и да беше надушил нейната кръв ,че ще се намеси в борбата. Сгреши. Той нахлу и като вихър се вряза в кълбото от давещи се вълци. Сивите я бяха нападнали. Кръвожадността на тези кучета, подхранвана от честото им скитане по далечни земи и сред селищата на простосмъртниците, не беше намалило дори и със зрънце усета им за миризмата на разгонена женска. Грешката беше нейна. Знаеше, че дойде ли времето не трябваше да се преобразява в другата си форма, но се беше наложило. Ако не го беше направила, малкият и брат щеше да беше вече част от кръговрата и да нахрани и напои с живителната сила на кръвта си другите същества в земята.

     Сатрис* беше от черните вълци. Племето им беше силно и се славеха като воини безжалостни и свирепи в битките си. Те бяха  властолюбиви и не признаващи никого, който не прекланяше глава пред властта им. Помазаните сред вълчите племена. Кралете на глутниците притежаваха сила, бързина и свирепост, няколкократно по-силни от тези на всяко друго хищно същество по тази земя. Нейното племе – белите вълчи хора бяха повече лечители и гадатели на Трака. Те създаваха амулети, записваха върху кожи, скали и дървета историята на проявлението на света около тях. Сивите вълци бяха най-долната каста от вълчите племена. Те предпочитаха повече да стоят във животинската си форма, отколкото да се изменят в човешката. Случваше се някоя сива да се подведе и да тръгне след простосмъртник. Но съдбата и беше тежка, защото всеки един мъжки от Вълчите племена щеше да я надуши, при приближаването до селището на простосмъртните и някой от иначе мирните човеци, щеше да пострада в свирепостта и гнева им,че една тяхна женска е притежавана от по-ниско същество. Понякога женските оцеляваха с години и често забравяха да се превръщат в животинската си форма, оставайки завинаги в човешката. Какво ставаше и как съществуваха под взора на богинята Трака при чисто човеците, оставаше скрито в малко на брой предания от вой на вой сред вълчите племена.

    Тогава Сатрис я спаси. С това, той опази и живота на Савтис, нейният малък брат. Но тя не можеше да забрави как я издърпаха и насила поведоха към селището им, оставяйки го да се дави в собствената си кръв сред изтляващите останки на сивите вълци.

   - Не го мисли! Не си струва да опечаляваш душата си за кръвожаден, който оскверни чистотата ти!- казваха и другите. Вярно беше. Сатрис беше този, който отне чистотата и. И след толкова годишни кръговрати си спомняше онази ранна мъглива утрин. Навлизайки във фазата на женствеността всяка вълчица от племето по време на равноденствието се подлагаше на изпитание. Костите на гадателите показваха какви ще бъдат те. На нея,бялата вълчица Игнор от племето на белите вълци и се падна изпитанието на Богинята майка на плодородието. Десет вълчици по време на първото си разгонване бяха пускани в определен кръг из горските дебри, затворен с магически зелен прах от светилището на Бог Зеолит, който нямаха право да напускат. В него навлизаха мъжките вълци и вълчиците трябваха да се опазят възможно най-дълго от съвкупление или биваха дамгосвани и ставаха за цял живот спътници на този, когото пръв ги беше надвил и поставил знака върху едното им ухо. Игнор се справяше добре в началото. Беше силна и дива женска,рядко срещана в историята и вида на племето си, макар да беше нещо като родена с проклятие. Родила се беше със знак на гърдите – сребрист, лунен кръг с кичур сърповидна черна козина върху него, сякаш настъпваше черната,непрогледна нощ. Никой не помнеше да се беше раждала такава като нея преди. Повечето от племето и я плюеха в израз на мръсната и същност. Така възприемаха те раждането на различна вълчица. А и всички смятаха, че майка и е прегрешила с някой от кръвожадните и Богинята я е наказала, заради това. Игнор не помнеше времето, когато живееха в селището при другите.Знаеше,че някога е било така, но после са се отделили, заради нея. Къщата им беше накрая, отделена с дол от последните колиби на другите от племето. Майка и, отдавна беше отишла при богинята Трака. Баща и беше изчезнал при един от ежегодните ловни набези на племето за набавянето на храна в Тъмните гори. Беше го нападнал кръвожаден. Или така им казаха.  Тя беше останала, заедно с много старата си пра-майка, грохнала жрица-вълчица и с все още невръстния си брат.  Живееха тихо и скромно и това, че племето се страхуваше и уважаваше Старата, спомагаше и опазваше от по-големи сътресения живота на Игнор. Но когато и се падна това изпитание, старата зави като полудяла от мъка, но Игнор я успокои,че ще успее да се опази. Не успя. Керсис, синът на водача на племето им, беше упорит и кръвожаден мъжки. Сбиха се, опитваше се да я ухапе и надделее и да отнеме свободата и правото и да избере своят другар. Онази ранна мъглива утрин щеше да стане негова подчинена женска. Не знаеше, с какво я бяха упоили в питието, което даваха преди всяко подобно изпитание, но тя не успяваше да се справи и почти се беше предала, когато изневиделица черен вълк се беше появил. Той нападна белият вълк и почти прегриза гръкляна на Керсис. Тя се опита да избяга,но осъзнаваше, че движенията и бяха бавни и тромави и дори и след опита си да му се противопостави, той - кръвожадния даде на тялото и това, от което имаше нужда. Силата, яростта и страстта, с които го направи, тогава почти я уплашиха, но тя се чувстваше омаломощена от потока на съвкуплението им. Тялото и я беше предало и жадуваше за дивият чуден танц между душите им. Но той не постави знакът си върху нея.  Старейшините се бяха намесили, както и половината останала глутница от бели вълци. Сивите стояха настрани, но тя по миризмата усещаше ,че и се надсмиват. Това се случи на неприкосновена земя – в големият храм Перперек, светилище на вълчата им раса.

     „Осквернена” – всички вече я наричаха така. Тя не знаеше как се нарича мъжкият, който я беше обладал. После и казаха,че бил от котилото на слугите на водача на кръвожадните – черното вълчо племе. Това беше още една кост в и така нечистата и съдба. Керсис вилня с месеци. После няколко пъти се опитваха да я нападат отделно, а и групово мъжкари от племето им. По миризмата тя усещаше, че в тези нападения има пръст, точно той - синът на водача, но нищо не можеше да направи. Успяваше да избегне това, като не се превръщаше във вълча форма, когато усещаше месечното си неразположение. Само че преди шест цикъла не успя да се въздържи и опитвайки се да открие и помогне на ранения си брат я надушиха и се нахвърлиха върху и. За изминалото време тя така и не можеше да си отговори, как младият, пъргав, умен и прилежен Савтис, макар и ленив понякога, беше попаднал в капана на простосмъртниците.  Когато ловците начело с Керсис се върнаха от лова и тя не откри брат си, разбра че той е в беда. Превърна се и тръгна да го търси по миризмата на следите на другите. Откри го заобиколен от сиви вълци, заклещен в примката на капана. Нападна, но бройката на врага изведнъж се удвои и тя щеше да бъде загубена, ако не се беше появил той. Помнеше очите му. Чернотата и огъня в погледа му. Помнеше и миризмата му. Само не помнеше, че беше толкова голям и силен –кръвожаден черен вълк. Изтръгна гръкляните на почти половината сива глутница преди да се появят другите от нейното племе. Бяха я последвали. Сатрис беше ранен и падна в несвяст сред другите, които беше разкъсал собственоръчно.Тя искаше да му помогне, но другите от племето я изблъскаха, а и носеха брат и, който имаше рана на крака от примката. Остави го там – сам. Той беше дарил енергията си, за да спаси нея и брат и. А Савтис остана куц и вече никой не  искаше да го забира за лов. Виеше в къщи, вилнееше, сърдеше се. Игнор се опитваше да го успокои, но усилията и бяха почти напразни.

    „Толкова време!” – помисли си тъжно тя. Всяка нощ от онзи ден, тя усещаше, че Сатрис – черният вълк обикаля отвън. Тя можеше да го усети по сянката на вълчето му дихание. Радваше се,че е останал жив. Нещо в нея трепваше всеки път, когато си помислеше,че може да не оцелееше. Той я беше спасил. Благодарна му беше, каквото и да беше сторил тогава, за нея със спасяването на брат и беше изкупил всичко. И все пак Игнор не разбираше, защо той всяка вечер обикаля в територията им, сякаш дебне нещо. Тя често се чудеше дали не дебне нея,дори на два пъти се опита да излезе и стигне до постовете. Те я усетиха и предупредително и изръмжаха да се връща и че няма работа навън. Не споменаха за него, значи те не усещаха Сатрис, а той не ги нападаше.

„Дъще! – простена старата с последен дъх - Пази се от черния и приеми всичко от осквернителя!”

  Игнор разбра, че червената луна беше предвестник на началото на мъката и. Уважението и силата на старата и пра-майка вече нямаше как да ги пазят. Минеше ли процесията и веднъж затвореха ли вратата към подземният път на въздигането към Богинята я очакваше страшна и незнайна участ. Тя не се страхуваше, но цялото и същество мислеше за обичният и брат, спящ до огнището и неподозиращ, че вече са останали само двамата, а скоро щеше да остане и напълно сам. Навън настъпи тишина. Дори скърцането на скрежа утихна. Няколко сълзи покапаха и намокриха русите мигли на бялата вълчица. В тишината на зимната нощ се чу страшен и див вой.

Следва.