"Ненавиждам погледите Ви! Забиват се в мен като дъжд от борови иглички. Очите Ви пълни със съжаление... А лицата, лицата Ви са изкривени от фалшивите усмивки. Да знам! Знам, че това е краят... Защо да прикривам тъмните кръгове под очите си с грим!? Защо да крия, че косата ми вече е само спомен..., реша я бавно, докато стане гладка, после я наплитам... спомен... Кожата ми посърна, руменината на бузите ми бе изместена от безлично бяло... Силите ме напускат с всяка изминала секунда... Защо!? Защо да го крия!? Нима трябва да изпитвам срам!? Или пък да застана в някой ъгъл и да заплача!? Тъгата ме намира единствено, когато видя неговите очи, пълни със обич! Когато усетя пръстите му, галещи ме нежно... Усетя ли топлината на обятията му, като дом, в който приютявам скованата си от студ душа… Само тогава ми е тъжно! Изгоних самотата още на прага... Когато потропа на вратата ми в един обикновен ден, я затръшнах пред лицето ѝ и бързо я заключих. Тя не си тръгна, надничаше през прозорците, дебнеш ...