Вечер в бар "Изгубеното Куче"

Виждате ли: разумът, господа, е хубаво нещо, това е безспорно, но разумът си е само разум и задоволява само разсъдъчната способност на човека, а желанието е проява на целия живот, тоест на целия човешки живот заедно с разума и с всички приумици.

"Записки от подземието" Фьодор Достоевски

Понякога човек се усеща толкова самотен, че дори да е заобиколен от тълпа от хора, дори звъннът на чаши зад бара и тихата музика на групата в заведението не може да те откъсне от самотата ти. В моменти като този единствената ти надежда е да срещнеш някой друг човек и нещо да се случи помежду ви; някой който може да ти помогне, защото се нуждае от това, което и ти – истинска връзка с друг човек. Надяваш се, че този някой ще се появи, че просто трябва да го нямериш в тълпата. Това беше, каквото търсех в тази студена януарска вечер в бар, наречен Изгубеното Куче.

Седях на бара с чиния топено сирене Бри и чаша Каберне пред мен. Мислех си, че така е по-лесно да завържа разговор с някой. Този някой ще ме попита как е храната и нещата ще тръгнат оттам. Не обичах да съм с изваден телефон и да се ровя из интернет. Мразех да си играя с телефона, за да не се чувствам неловко, че съм сам. Поне докато ядях, бях там, телом и духиом, без да се опоитвам да избягам от ситуацията във виртуалното пространство. Така или иначе бях дошълм да общувам с хора, а не да се крия в Облака.

Седейки, навид спокойно по средата на пълната с хора стая сигурно представлявах любопитна гледка. Малка група от хора се беше събрала зад мен и говореха на висок глас. Самотен, много голям и много пиян мъж към трийсетте седеше отляво ми. С пиянии хора е трудно да се завърже разговор – освен ако и ти не си пиян. Обикновенно те искат да си кажат какво им е на душата, а не те изслушват. В този момент той си говореше сам, и аз реших да го оставя намира. Две млади жени прекалили с грима си говреха от дясно ми. Аз погледнах към тях с надежда и им се усмихнах, улових погледа на едната от тях, но тя не се заинтересува от мен и погледна обратно към приятелката си.

Мъжът от лявата ми страна стана и изчезна в тълпата. Млада жена взе мястото му. Загледах се в отражението ѝ в голямо огледало на стената зад бара. Беше облечена в плътно прилепнла вечерна рокля, която подчертаваше извивките на тялото ѝ. Роклята беше много хубава, но може би идваше малко в повече като за това място. Жената имаше красиво лице, заобиколено от гъста черна коса; големите и, бадемови очи изглеждаха мистериозни. Външните ъгълчета ан устните ѝ бяха леко извити нагоре, даващи вшечатление, че тя сякаш се подсмихваше на нещо понятно само на нея.

Жената забеляза, че я оглеждам и се обърна към мен.

- Здравей!- поздрави и ми се усмихна.

- Здравей...съжалявам, че се бях вторачил така“ - извиних се аз. - Няма проблем. Бар е все пак. Човек може да се вторачва отвреме-навреме, нали? Казвам се Ани.

- Робърт.

- Имаш интересно ястие пред себе си, Робърт – забеляза тя.

- Би ли искала да опиташ?

- Защо не – каза Ани. Тя намаза малко разтопено сирене върху малко парче сухар, но аз я спрях.

- Чакай.

- Какво има?

- Трябва да сложиш малко от сладкото и орехите отгоре. Вървят заедно. Без тях не е същото. Иначе изпускаш от цялостното преживяване.

- Цялостното преживяване. Харесва ми – каза Ани около хапка. - Та каква е твоята история, Роб? Какво правихш в бар, като този, над „холистично“ ястие като това пред теб. Защо не се напиваш или може би чакаш някой?

- Хм. Честно казано, по съм в настроение да завържа разговор с някой. Чувствам се самотен тази вечер“ - вдигнах рамене и я погледнах с усмивка, която би трябвало да обасни по-добре от думите ми.

- Странна птица си, да знаеш. Едва ли много хора биха го казали така. Не е много популярно...

- Какво не е популярно?

- Да си самотен. - каза Ани – не е прието да се спопделят такива неща. Особено на човек, който току що си срещнал. Хората могат да се почувстват неловко.

- Не искам никой да се усети неловко. Просто искам да си поговоря. Предполагам, че доста повече хора тук се чувстват ссамотни от тези, който биха си признали.

-Хм.

- Мисля, че подхожда на мястото на бара, нали?

- Какво имаш впредвид?

- Самото име – Изгубеното Куче. Право в десятката!

Ани се засмя. Явно я забавлявах:

Значи се имаш за изгубено куче?

- Предполагам. Поне така си с представам. Представям си този бар като място където самотни изгубени кучета се срещат над чаша бира и чиния с разтопено сирене, за да си поговорят. - отбелязах и се огледах наоколо, сякаш исках да видя други изгубени кучета. Самотен човек в староо, изтъркано яке бе седнал от дясната ми страна и бавно отпиваше от чашата си. Изглeждаше загубен в мислите си.

-Романтик си, знаеш ли? - засмя се Ани. - Това място е бар за юпита. Идват тук след работа, облечени в сивите си униформи в петък вечер. Рядко някой ще вземе да откровеничи. Трябва да отидеш в някоя кръчма. Кръчмата е мястото за откровеничене.

- Е, не може да отречеш, че водя откровен разговор сега, нали? -отговорих ѝ – Не съм в настроение да си говоря с алкохолици или да се сбия с някой. Още повече този бар е близо до апартамента ми. - Реших да сменя темата -Какво правиш тук, ако толкова не ти харесва?

Ани взе хапка от сиренето – с орехи и сладко отгоре и каза:

Чакам за един приятел. Гаджето ми. Бившото ми гадже. Скъсахме, разбираш ли. Той обича да идва тук. Искам да го видя.

-Аха. Да разпалиш искрата?

- Нещо такова. Е, каква е твоята история. Разбирам – самотен си. Това е симптом. А историята каква е?

- Не искам да те натъжавам.

- Да ме натъжиш? Как?

Помислих за момент. Искаше ми се да споделя с някой това, което ми беше на душата. Да се разтовяря, така да се каже.

- Един вид умирам.

- Разбира се. Всички умираме. Животът е процесс ан постоянно умиране- тя каза с усмивка.

Помислих малкок, върху това. Права беше, разбира се.

- Имам рак. - казах, любопитен да разбера как ще реагира. Изразът на лицето ѝ не се промени, но беше вседе пак изненадана. Зениците ѝ се свих – или поне така ми се стори. На какво ли се натъкнах – сигурно си мислеше. На никой не муи се ще да чуе някой да се оплаква , че има рак. Отговорът ѝ ме изненада.

- Какъв е ракът?

- Една бемка стана ракова. Маланома. Махнаха я, но може да се появи отново.

Тя отпи от чашата си с бяло вино и ме погледна.

- Значи това е твоят номер?

- Моят номер?

- Да – да казваш на хората, че умираш. Ти си излекуван. Само си търсиш състрадание. Това е доста гадна тактика за това, да знаеш.

- Хахаха, нима мислиш, че е това. Докторът ми каза, че е възможно да се появи отново. Макар и не много...

- Не мислиш ли, че вместо да се шашкаш дали ракът ще се появи или не е по-добре да си живееш живота пълноценно. Веднъж щом си имал рак би трябвало да оценяваш повече.

- О, оценявам го. Това което ме шашка е че някога животът ще свърши. Това си е доста страшно. Иначе се опитвам да го водя пълноценно.

- Как по-точно?

- Пиша най-вече. Завършвам книга. Споделям неща, така да се каже.

Тя ме погледна любопитно.

- За какво е книгата?

- Автобиография. Искам - ако умра скиоро да я изпратя на бившата си приятелка. Разбираш ли, много я нараних навремето. Исмкам да ѝ обясня защо.

- Защо не ѝ кажеш сега?

- Мисля си, че тя няма да ми обърне внимание. Ако , виж, бях умрял от рак – или нещо друго, ще ме вземе насериозно и щем я прочете. Не че е кой-знае какво четиво, но обяснява добре някои неща – включително, защо я нараних така.

- Разбирам.

- Извинете – каза мъжът от дясната ми страна. Вниманието ми се премести на него. Той беше съсухрен чичко с бяла коса. И якето му беше бяло, мръсно, смачкано. Приличаше му. Вонеше на цигарен дим.

- Човек не трябва да се шегува с такива сериозни неща като рака.

- Кой се шегува? - попитах изненадан.

- Вие, разбира се. Шегувате се толкова леко. Жена ми почина от рак – няма и два месеца.

- Съжалавам – промълвих и замълчах.

- Какъв рак? – попита Ани.

- На белите дробове. Беше пушач. Тя спря да пуши, когато го откриха, но не помогна. Беше късно, предполагам. - мъжът поклати глава тъжно.

- Жена Ви е починала от рак на белите дробове, а Вие продължавате да пушите. Не разбирате ли, че може също да се разболеете ако продължавате така – попита Ани. Тя сигурно беше доловила миризмата на цигари лъхаща от мъжа. Той замълча и се загледа в барплота пред себе си.

- Обожавам да пуша...или може би не чак дотам но все пак го правя. Това е вид наркомания. Намирам го за невъзможно да спря. - погледнах любопитно мъжа. Беше ни казал, че се шегуваме с рака а неговото собствено пушене, имайки предвид историятс му беше най-голямата шега, която някой можеше да си направи не само с рака, а с живота си. Обърнах се към Ани и продължих разговорът оттам, където бяхме прекъснати:

- Разбираш ли, сега съм здрав не ми трябва нищо такова – да се извинявам, изповядвам и прочее. Няма да ме вземат и насериозно. Но като си мисля за моята евентуална смърт през прзамта на емейл изпратен постсмътно до бивша любов – де да знам, кара ме да се чувствам по-добре.

- Ти не си добре – каза Ани и се огледа наоколо. Видя някакъв мъж в една група застанала настрана от нас и тялото ѝ се напрегна.

- Кой е той?- попитах я.

- Бившият ми. Трябва да говоря с него. Извинявай. - преди да мога да отговоря тя стана и отиде при него. Поздрави го с прегръдка и започнаха да си говорят. Стана ми малко кофти – Ани ми харесваше, но какво да се прави. Кимнах на барманката – дваисет-и-нещо-годишна брюнетка.

- Чаша вино?

- Не. Моля, сипи нещо по-силно. Уиски. - избрах си марката и отпих голяма глътка, когато ми подаде чашата.

- Определено оценявам живота повече сега. - обади се мъжът до мен. Съвсем го бях забравил. Обърнах се към него любопитно. Той самият пиеше уиски и говореше взирайки се в дъното ѝ, сякаш се мъчеше да намери истината за живота- този и онзи, който следваше, ако въобще имаше такава истина и не беше само този живот, който имахме да изживеем. - Радвам се на малките неща. На своята собствена комапния. Приемам се повече такъв, какъвто съм. Човек трябва да се оприеме таккъв, какъвто е, за да живее, нали? - каза и вдигна очи към мен.

-Предполагам. Но какво има толкова да се приема?

Какво ли? Всичко. И доброто и лошото. Човек трябва да приеме всички страни на съшщността си. На всичко! Така намира един вид спокойствие. Така може да продължи напред. Приемаш това което си и чак тогава можеш да го промениш. Единственият нмачин да промениш това, което си е да се възприемеш за товва, което си, изцяло.

Не е зле, старче.-помислих си. Звучеше ми като нещо от книга на Карл Роджърс. Сигурно мъжът бе чул фразата от терапевта си. Не очаквах от него да е много дълбокомислен, а това си беше същинска мъдрост. Надали беше способен да я е измислил сам. Замълчах, за да му дам шанс да продължи.

- Смъртта на жена ми ме удари жестоко. Животът ми беше постановка. Не разбирах себе си, не наистина. Сега разбирам. Преди да почине жена ми, пиех много. Сега – само отвреме-навреме. Бях лош към нея. Когато тя умря се ужасих от това колко лош бях към нея. Бях лош към нея, мен и други хора. Сега съм различен.

- Е все пак, пак си лош спрямо себе си, пушейки. Не си добър към тялото си, нали разбираш?

- Промених се. - продължи мъжът, все едноп не го бях прекъснал - Сега мисля не съм толкова зъл. Спрях да пия по много и това беше част от проблема. Сега само пуша. Защо ли, ще попитате? Ясно ми е, че такъв мой избор е неправилен и все пак го правя. Не знам. Ако винаги избирах това което е правилно, сигурно не бих бил аз, а някакъв робот. Предполагам да си човек, а не робот се състои в това понякога да правиш погрешния избор.

Студена тръпка премина през тялото ми. Имаше нещо съдбоносно в думите на мъжа. Погледнах наоколо. Нови групи от хора се бяха образували в пространството зад мен. Ани говореше с приятеля си. Когато привлекателна жена мина покрай тях, очите му се впиха в задника ѝ, а очите на Ани прогледиха подледа му, после се обърнаха към ме. Усмихна ми се с тъжна усмивка. Не прави лошия избор, Ани!- помислих си, но знаех, че тя вече го беше направила. Алкохолът течеше във вените ми. Чувствах се добре, топъл изотвътре. Топлината се растилаше извън мен и като с четка на художник рисуваше действителността на платно с успокояващи, жълтеникави цветове. Знаех, че ми беше добре, така, както си бях. Допълнително питие нямаше да допринесе за настроението ми, дори напротив. Знаех го от собствен опит. И все пак се обърнах към барманката и си поръчаах още една чаша с уиски. Нищо не се случи. Изпих още една. Постепенно пространството около мен започна да се променя. Светлината все още беше жълта, но тъмнината в стаята сякаш се сгъсти. Някои рисуваше по моята топла картина със стъдени цветове. Блуждаейки около хората около мен погледът ми се спря на млада блондинка – двадесетина-годишно блондинче, облечено в черно – черна блуза и дънки. Красиво момиче. Взирах се в лицето ѝ докато ме погледна. По начинът по който ме погледна си пролича, че беше пияна. Тя дойде близо до мен и си почъча бира. Столът до мен беше зает, така че тя стоеше с бирата си до мен и се гледаше в голямото огледало отсреща. Бих предпочел да си говоря с Ани, но ех, какво да се прави.

- Здравей, скъпа – започнах разговорът. Знаех че звучи някак си гадно, но не ми пукаше. Чувствах се гадно. Тя се усмихна и се наведе над мен.

- Здравей. Видях, че ме гледаш – доста съсредоточено...

- Жалко че столовете са заети. Много ми се иска да си поговорим.- казах и се огледах наоколо. Тя погледна също, после затвори очи и изглеждаше сякаш спеше за момент.

- Може да споделим мястото ми, ако искаш?- предложих аз.

- Хахаха, да споделим място. Смешно си е. Защо пък не? - каза тя и седна на скута ми.

-Удобно ли ти е така? - попитах я.

- Доста – каза тя и потърка задниче в мен. Веднага се възбудих. Тя се потърка отново. Въпреки това, колко пиян бях усещах, колко пошло и порочно е това което се случваше. И все пак бях пълноправен участник в него. И аз не знам защо. Усещах, че в цялата пошлост ще намеря нещо истинско, нещо, което си тръгна, когато Ани стана от мястото си.

- Доста пияна ми се виждаш – отбелязах.

- Пияна и нещастна. Гадно ми е. При теб как е?

- Същото.

- Защо така – каза тя и обътна глава към мен. Дъхът и миришеше на бъчва.

- Ами например – имам рак. - казах.

- Ха – чух мъжът зад мен.

- О! Съжалявам. - опита се да бъде учтива но изглеждаше потънала в някакъв свой си свят. - Това ли е – имаш рак – опита да продължи разговорът тя. Изглеждаше сякаш имаше проблем с фокусирането на очите си – погледът ѝ бягаше по лицето ми.

- Ами също така се чувствам зъл сега. Какво ме прави това, как мислиш, прави ли ме това човек, а не робот?

- Човек? Нещастен човек, може би. - тя се наведе до ухото ми и гърлено каза - Аз също се чувствам лоша сега.

Преместих ръката си между краката ѝ.

- Хей - усмихна се тя и стисна бедра, после се отпусна. Потърках я бавно отпред.

- Нямам рак наистина, знаеш ли – казах прегракнало в ухото и.

- А? Тогава защо казваш, че го имаш?

- Имах, но се оправих. Засега. Странно това, че го имах ме почувства наистина жив. По-жив в сравнение с това как се чувствах преди.

- Да, ти ми се виждаш доста жив сега – каза тя и ме целуна по устните.

- Е каква е твоята история? - попитах аз. Тя само махна с ръка. Изглеждаше просто някакво студентче, без история. Просто се беше напило от немай къде и му се искаше да преспи с някой. Това ме устройваше напълно.

Целунах я. Погледнах наоколо. Зад мен помещението се беше поизпразнило. Ани стоеше сама между останалите посетители. Изглеждаше нещастна. Приятелят и никъде го нямаше. Може би би било правилно да отида при нея, но аз избрах да си тръгна с блондинчето.

- Искаш ли да ти взема такси? - попитах я, надявайки се, че ще ме покани с нея.

- Няма ли да дойдеш с мен? Живея на една пресечка оттук. - нещата вървяха добре. Изведнъж осъзнах, че не я бах попитал как се казва. Нямаше значение. И без това не бяхме говорили много.

- Разбира се – казах, платих си сметката и тръгнахме към вратата. Поддържах я през кръста, за да не падне, защото се заваляше.

Вън, студеният въздух ни ободри. Осъзнах, че се усещам доста нещастен, но все пак исках да преспя с блондинката. Ти изглежда имаше същото намерение. За момент се зачудих отново каква ли беше нейната история, но пък не ми пукаше достатъчно, за да я попитам.

Докато вървяхме или по-скоро се тътрузихме надолу по тротоара минахме покрай паркирана кола. Някой беше забравил жива орхидея в малка купичка с пръст на покрива на колата.

- Виж – посочих с пръст на блондинката, която ходеше полузаспала, с поглед забит в краката си.

- Цветенце! Помочни ми да го знеса у дома.

- Сигурно е замръзнало. - казах аз.

Тя се приблизи до орхидеята и докосна цветовете ѝ.

- Жива е. Още не е замръзнала. Току-що са я изкарали. Сложи я под палтото си и я донеси до апартамента ми. Моля те!

Направих, както ме помоли. Продължихме да се влачим напред.

- Защо толкова ти пука за скапаната орхидея? -казах тогава.

В началото тя замълча но след това тихо каза:

- Брат ми замръзна досмърт преди месец. Напи се и заспа навън. Сутринта мама го намери. Не беше успял да изкачи две стъпала до предната врата.

Изчаках, задържал и дъха си, в случай, че искаше да каже още нещо. Не продължи. Това беше всичко. Така че продължих да се влача до нея такъв какъвто си бях – пиян и без рак. Не можех да си помисля да кажа нищо, за да ѝ отговоря. Сега тя си имаше съпътстваща история и разбирайи я по такъв начин, в състоянието в което бях я правеше още по-трагична. Помислих си как си ядях сирене със сладко само преди няколко часа. Колко пълноценно се чувстваше онова изживяване. Това сега не се чувстваше така, ни най-малко. Светът се беше разчупил на малки късчета лед. Вървях в тъмнина и лед към тъмнина и лед. Единственото нещо, което ме спасяваше и ме караше да се чувствам по-добре беше орхидеята, която усещах до гърдите си. Може би беше защото беше жива. Хванах се за тази мисъл. В края на краищата аз също бях жив, нали? И моята компанйонка, също. Когато го разбрах това ме накара да се почувствам по-добре и прегърнах моето блондинче, чието име не знаех, през кръста със свободната си ръка. Продължихме бавно, един до друг, заедно по заледения, притъмнен тротоар.