Вики

Донесе я горският Димитър, конфискувал я от бракониери, които убили майката и взели малкото ù.

-Храни я, Иване, ти обичаш животинките. Протокол има за нея в полицията. Когато порасне, ще видим - или в гората ще я върнем, или в градския зоопарк.

Иван захрани сърничката с козе мляко. Трудно я накара да захапе биберона на шишето, но после, след няколко дни, не можеше да я отдели от него. Да се не надяваш, че дивата природа така бързо свиква с човека. Сърничката Вики, тъй я нарече Иван, вървеше след него като малко кученце. Може би защото ръцете му винаги миришеха на млякото, с което я кърмеше. Сърната растеше с дни. Скоро започна да яде разбъркана на кашица царевична ярма, после зърно и всякакъв фураж, какъвто ядяха козите. Косъмът ù се заглади. Козите свикнаха с нея и я приемаха сред своето стадо, за радост на Иван. Единствено кучето Шишман яростно лаеше по Вики и все не можеше да разбере защо е тук това горско създание. Много труд положи Иван, но накрая успя да научи кучето си, че това крехко горско животинче е част от мирния свят, затворен в селския двор. И сега Иван не се бои от странното съжителство на Шишман и Вики. Бои се той от деня, когато ще дойде горският Димитър, за да вземе от него протоколираната сърна. Дойде и този ден.

-Ще я върнем в гората, там ù е мястото. Благодарим за грижите, Иване, но дивото иска свобода. То не е като твоите кози.

И джипът на горските отведе Вики завинаги.

Няколко дни Иван ходеше натъжен. Мило му беше станало сърнето и сега без него дворът му се струваше празен и пуст. Тъгата му поутихна, когато прочете в едно ловно списание, че дивеч не се опитомява, че рано или късно взето от гората животно отново се връща в нея. “Наистина е така - мислеше си той - инак отдавна хората да са опитомили сърна, благороден елен, глиган, лисица, вълк. За там е тя - Вики. Само за там, за дивата гора е нейната красота.

*

Оставиха Вики в Средна гора, на двадесет километра от селото.

Вечерта беше изпълнена със страх и с нещо друго - вълнуващо, познато и близко. Наскоро оттук беше преминало стадо сърни. През цялата нощ мирисът на това познато и близко ту се засилваше, ту отслабваше съвсем. В ранната утрин срещу Вики изскочи нещо, което приличаше на познатия от селския двор Шишман. Вики трепна и се подготви за бяг, защото Шишман винаги я блъскаше на земята, а тя не обичаше тази груба игра. Приличащият на Шишман звяр се хвърли по същия начин върху нея, но преди да я събори на земята, Вики усети остри зъби да се впиват в шията ù. Това беше по-различно, по-ужасно от грубата игра на Шишман. Вики не разбираше, тя не можеше да знае, че този звяр, който я напада, е гладен чакал. Но поколенията, живи в кръвта ù, крещяха: “Бягай!“ И тя се отскубна, побягна от тази игра, която носеше смърт.

Летеше през гората сърничката Вики. После отново ясно усети мириса на онова - близкото и родното. Постепенно Вики забави крачка - чакалът беше изостанал - и тя тръгна по следата на преминалото преди нея стадо сърни.

А там, в отсрещния храсталак, я дебнеше нещо по-страшно от гладния чакал.

Изтрещя изстрел...

*

... От гората излязоха двама. Приближиха се до простреляната сърна. Свалиха пушките, извадиха ножове. Започнаха да дерат убития дивеч. По-старият от двамата изведнъж спря, загледа се в главата на сърната, отпусна ножа. Дълго стоя така, навел глава, взираше се в нещо, което младият не виждаше. А младият работеше усърдно. Хръс... хръс... хръс... Ножът ловко отделяше кожата и под нея се откриваше лъскаво, нежно, крехко месо. С всяко драсване на ножа се показваше около педя от това месо, толкова, колкото е голяма пластмасовата вакуумирана опаковка с котлети, каквито се продават в супермаркета.

Старият погледа откриващите се под ножа котлети, погади му се и той премести поглед отново към главата на убитата сърна. В ъглите на двете синьо-зелени изумрудени очи се беше събрала течност - сълзи ли бяха това? Сърцето на стария трепна, нещо го заболя в гръдната кост, там, между двете гърди. Уплаши се - докторът му беше казал, че при настъпващ инфаркт започва да те боли точно там, на това място. Пое си равномерно дъх, опита се да брои бавно и на всяко чифт число да вдишва. Като че му поолекна. Олекна му, колкото да продума:

-Таньо, как не те беше грях да убиеш такава красота?

-Стига бе, бай Мичо, не ме закачай. Какво ти стана сега? Стига, стига си ме задявал! Стига... Да не те знам колко си ги убивал...

-Убивал съм, но такава красота никога не бях убивал... - в гласа на стария потреперваше идващият инфаркт.

-Прав си, бай Мичо, красота убих, да ме прости господ. Но тук, старец, има поне трийсет кила чисто месо.

Старият не можа да чуе последните думи...