Вики
Донесе я горският Димитър, конфискувал я от бракониери, които убили майката и взели малкото ù.
-Храни я, Иване, ти обичаш животинките. Протокол има за нея в полицията. Когато порасне, ще видим - или в гората ще я върнем, или в градския зоопарк.
Иван захрани сърничката с козе мляко. Трудно я накара да захапе биберона на шишето, но после, след няколко дни, не можеше да я отдели от него. Да се не надяваш, че дивата природа така бързо свиква с човека. Сърничката Вики, тъй я нарече Иван, вървеше след него като малко кученце. Може би защото ръцете му винаги миришеха на млякото, с което я кърмеше. Сърната растеше с дни. Скоро започна да яде разбъркана на кашица царевична ярма, после зърно и всякакъв фураж, какъвто ядяха козите. Косъмът ù се заглади. Козите свикнаха с нея и я приемаха сред своето стадо, за радост на Иван. Единствено кучето Шишман яростно лаеше по Вики и все не можеше да разбере защо е тук това горско създание. Много труд положи Иван, но накрая успя да научи кучето си, че това крехко горско животинче е част от мирния свят, затворен в селския двор. И сега Иван не се бои от странното съжителство на Шишман и Вики. Бои се той от деня, когато ще дойде горският Димитър, за да вземе от него протоколираната сърна. Дойде и този ден.
-Ще я върнем в гората, там ù е мястото. Благодарим за грижите, Иване, но дивото иска свобода. То не е като твоите кози.
И джипът на горските отведе Вики завинаги.
Няколко дни Иван ходеше натъжен. Мило му беше станало сърнето и сега без него дворът му се струваше празен и пуст. Тъгата му поутихна, когато прочете в едно ловно списание, че дивеч не се опитомява, че рано или късно взето от гората животно отново се връща в нея. “Наистина е така - мислеше си той - инак отдавна хората да са опитомили сърна, благороден елен, глиган, лисица, вълк. За там е тя - Вики. Само за там, за дивата гора е нейната красота.
*
Оставиха Вики в Средна гора, на двадесет километра от селото.
Вечерта беше изпълнена със страх и с нещо друго - вълнуващо, познато и близко. Наскоро оттук беше преминало стадо сърни. През цялата нощ мирисът на това познато и близко ту се засилваше, ту отслабваше съвсем. В ранната утрин срещу Вики изскочи нещо, което приличаше на познатия от селския двор Шишман. Вики трепна и се подготви за бяг, защото Шишман винаги я блъскаше на земята, а тя не обичаше тази груба игра. Приличащият на Шишман звяр се хвърли по същия начин върху нея, но преди да я събори на земята, Вики усети остри зъби да се впиват в шията ù. Това беше по-различно, по-ужасно от грубата игра на Шишман. Вики не разбираше, тя не можеше да знае, че този звяр, който я напада, е гладен чакал. Но поколенията, живи в кръвта ù, крещяха: “Бягай!“ И тя се отскубна, побягна от тази игра, която носеше смърт.
Летеше през гората сърничката Вики. После отново ясно усети мириса на онова - близкото и родното. Постепенно Вики забави крачка - чакалът беше изостанал - и тя тръгна по следата на преминалото преди нея стадо сърни.
А там, в отсрещния храсталак, я дебнеше нещо по-страшно от гладния чакал.
Изтрещя изстрел...
*
... От гората излязоха двама. Приближиха се до простреляната сърна. Свалиха пушките, извадиха ножове. Започнаха да дерат убития дивеч. По-старият от двамата изведнъж спря, загледа се в главата на сърната, отпусна ножа. Дълго стоя така, навел глава, взираше се в нещо, което младият не виждаше. А младият работеше усърдно. Хръс... хръс... хръс... Ножът ловко отделяше кожата и под нея се откриваше лъскаво, нежно, крехко месо. С всяко драсване на ножа се показваше около педя от това месо, толкова, колкото е голяма пластмасовата вакуумирана опаковка с котлети, каквито се продават в супермаркета.
Старият погледа откриващите се под ножа котлети, погади му се и той премести поглед отново към главата на убитата сърна. В ъглите на двете синьо-зелени изумрудени очи се беше събрала течност - сълзи ли бяха това? Сърцето на стария трепна, нещо го заболя в гръдната кост, там, между двете гърди. Уплаши се - докторът му беше казал, че при настъпващ инфаркт започва да те боли точно там, на това място. Пое си равномерно дъх, опита се да брои бавно и на всяко чифт число да вдишва. Като че му поолекна. Олекна му, колкото да продума:
-Таньо, как не те беше грях да убиеш такава красота?
-Стига бе, бай Мичо, не ме закачай. Какво ти стана сега? Стига, стига си ме задявал! Стига... Да не те знам колко си ги убивал...
-Убивал съм, но такава красота никога не бях убивал... - в гласа на стария потреперваше идващият инфаркт.
-Прав си, бай Мичо, красота убих, да ме прости господ. Но тук, старец, има поне трийсет кила чисто месо.
Старият не можа да чуе последните думи...
© Костадин Костадинов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
бях чел. не ми даваше сърце да коментирам. все пред очите ми беше сърничката. уж я бях забравил. сантимент или слабост, не ми се полага. хубав разказ. убиваме красота, с нея нещо от нас си отива.
-
Коце, и мен ме разтърси емоционално тази история и ми е трудно да го изразя с думи... Мисля, че тук философията просто няма място! Поздрав, приятелю!
-
!!!................
-
Поздрав! Красотата не бива да се убива!... Унищожавайки природата, ние унищожаваме себе си...
-
!!!!
-
Силвия, трудно ми е да обяснявам разказа си и вече няма да го правя.
Радвам се,че ти разбираш какво искам да споделя! Поздрави! -
С физическа болка преживях...
-
Благодаря ти,Мелодия!
-
Трогателно. Прониза сърцето ми.Благодаря!
-
Тъжното е, че онзи е гладен и затова убива, Теодоре.
-
Ами замисли се по друг начин - кое е по-лошо: да идеш и да убиеш, оценявайки това, което ти е дадено от природата, или да идеш от магазина да си купиш килограми, без дори да се замислиш.
-
Благодаря ви за коментарите,приятели!
На Тедор - може би си прав за баланса.
Но по важно за мен беше да внуша,че днес не килата месо са важни.
И в този смисъл тъгувам, че се връщаме в древното задължение да убиваш, за да съществуваш. Мисля, че това е тъжно и страшно.
Поздрав! -
Хубав е разказът. Но не удобрявам, че авторът е взел страна в нещо, в което по принцип не е трябвало, защото и двете неща произтичат от природата. Трябваше да намери баланс между съжалението на ловеца и древното задължение да убиваш, за да съществуваш. Не ми хареса и че той е осъден заради нещо, което по принцип е нормално. В смисъл получило се е сантиментално, но философски ми е малко неиздържано.
-
А тук, жертвоприношителният акт и убийството на сърната не би омилостивило боговете, нито съвестта на героите...Човек е посегнал на небесното! Непростимо!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
