Високо, високо

  Всичко се промени някак ненадейно.

Като дири, потъващи в пустиня изчезнаха бездомните псета, и градът сякаш забрави за съществуването им. После тръгна мълвата за странника, който бе изникнал от нищото. 

 Не казваше името си никому, не разговаряше и странеше от света на човеците.

  В изоставената сграда на "Вторични суровини" брадясалият мъж прибираше всичко живо, що безпризорно се луташе по улиците на града.

Наричаха го "лудият", замеряха го, обиждаха го, а той ги поглеждаше с дълбоките си очи и не отронваше дума.

Поклащаше аскетичната си тяло бавно, сякаш в синхрон с мълчанието, което извираше нейде из недрата на прегъбената му фигура. 

  Притискаше към гърдите си поредната животинка и тихо бързаше да се отдалечи.

Казваха, че разговаря само с животните.

  - Има сигнал срещу Вас!- Повдигна масивната рамка на очилата си служителят от Агенцията.

Странникът се повърна, погали кутретата и затвори вратата пред влажните им нослета. Лаят на кучетата отвътре превзе пространството.

- Животните ще бъдат настанени в приют!- Някак плахо поде момчето от общинската администрация.

Високата фигура на мъжа се обърна мълчаливо и потъна в сумрака на изоставената сграда.

След седмица... 

Застанал в страни странникът не отрони дума. Едно след друго животните потъваха в буса на приюта, чезнейки от погледа му. 

  Щом всичко свърши влезе в опустялата сграда и седна на пода. После вдигна поглед към изгнилите греди. 

Навън пролетта превземаше света и високото запя.

  - Птичеце !- Заплака мъжът.-Само теб пощадиха...

Синигерът се спусна и кацна до него. 

- Вече си здрав, приятелю!- усмихна се през сълзи странникът.

След месец...

- Аргирова! Бесен съм. Бе-сен! Как така са изчезнали? 

- Ами...

- Какво ами?- Къде са животните?

- Ами...Новият ветеринарен лекар на приюта дойде и...Щом мина прегледа...Тръгнаха с него.

- Как така тръгнаха, бе Аргирова? Къде отидоха? Това да не е стадо овце?- Оцъкли се градоначалникът.

- Не знам, шефе...Гледачът каза, че още щом чули гласа му и се укротили...После...После не искали да влязат в клетките и...И един синигер....

- Какъв синигер, бе момиче? Извикайте ми лекаря веднага?

  Щом аскетичната фигура на ветеринаря прекрачи в кабинета, фигурата зад бюрото трепна...

  Има лица, които човек помни цял живот. Особено своето... Събужда се сутрин, оглежда отражението си в огледалото, взира се понякога. А времето нашепва онова, което е изтекло в изкривените лабиринти на живота. После за миг връща надеждата в усмивка- тъй необходима за шантавото препускане през уморения ден...През време обречено и пусто... 

  Олюлявайки се градоначалникът стана и приближи към лекаря. За миг имаше чувството, че ще полудее... На дъх разстояние от новодошлия вдигна очи и се взря в погледа му...Боже! Дори светлите точици в очите на мъжа бяха отражение на неговите...

  Огледала ли?!... Лъжат ни, карат ни да се усмихваме насила.

 Идеше му да замахне и да попилее образа срещу си. Чуваше как се сипят по пода парченцата стъкло... Как пеят като мъниста върху мрамор...После замлъкват завинаги.

Мъжът срещу него не трепна.

След минути писъкът на линейката заглъхна пред сградата на общината.

    В уютното крайпътно кафене двама мъже стояха и мълчаливо се взираха един в друг, сякаш страхувайки се да нарушат тишината.

  - Аз съм...- Сведе очи единият и ръката му погали козината на песа, досами масата.

После тръсна с глава и продължи:

  - Аз съм Хубен...Корава и... силна се оказа душата ми...Истината, която търсех ме доведе тук.

  Градоначалникът замълча. Тъй топли и благи бяха очите на Хубен.

  - Коя истина?

  - Нашата, братко... Животът... Той е...

  -Аз съм осиновен.- Опита се да скрие вълнението си мъжът срещу него.

  - Нямах твоя късмет. Израснах в дом за....- Въздъхна Хубен.- Не създадох семейство, сам съм...Отвратен от света на хората, реших да помагам на ония, които няма да ни предадат никога...Станах лекар...На онези, които не могат да говорят...Лекар на ...Големите сърца, които...Ако можеха да избират, не биха избрали нашия коварен и безотговорен свят.

 - Казвам се Пламен. - Отрони градоначалникът.- Знаех, че съм осиновен...Но никога не съм предполагал, че...

  - И аз не предполагах.

  - Знаеш ли истината за произхода ни?

  Хубен замълча и отново погали животното до себе си:

  - Какво значение има?...Миналото не

    трябва да тежи на настоящето! Независимо от световете, на които сме обречени. 

  Пламен кимна. После въздъхна и се загледа към прозореца:

  -Само дните в които тържествува истината имат правото да съдят...За да живеем.

  Един синигер, спуснал се от високото бе

кацнал на перваза. 

И пееше...