Войнишки разказ
Преди години откриха първият научен и технологичен парк в България - "София Тех Парк".
Много хора, шум, рязане на ленти. На това място в късната вече, октомврийска утрин на 1985 година чакаха група младежи. Всички с остригани глави. Стискаха здраво ожулени чанти. Оглеждаха се уплашени и се мъчеха да се усмихнат. Родителите до тях се опитваха да ги окуражават. Даваха им последни съвети, бутаха в ръцете им
неща за ядене. Те влизаха в казармата. Плашеше ги неизвесността. Толкова ясно беше това софийско утро. Въздухът, макар и студен, беше свеж и чист.
Първото, което видяха беше редица от малки бóрови дървета. Насадени, като мълчалива войска едно до друго. Сега те са големи бóрове, но със сигурност помнят онзи ден.
Историята, която ще ви разкажа, се случи няколко месеца по-късно.
Сред нас имаше едно момче от врачанските села. Вече съм му забравил името. Ще го нарека Богдан.
Нашият Богдан живял като малък в своето китно селце. Негови най-големи приятели били едно момиче на неговата възраст и момче три години по-голямо от тях. Навсякъде били те неразделни. С времето така се случило, че Богдан се влюбил в момичето.
Нямало такава обич като тяхната, голяма и истинска.
В казармата имахме едно общо помещение за свиждане. Неговата любима и приятелят им винаги идваха заедно да го виждат. Всеки път тя носеше маргаритки и го закичваше.
Чудехме се откъде ги намира в късна есен. На втория месец, след войнишката клетва,
вече започнахме да даваме въоражени дежурства с автоматично оръжие. Службата ни поемаше.
Една сутрин, като се събудихме от войнишката тръба, се разнесе жестока мълва.
Богдан се застрелял. Предишният ден получил писмо (тогова нямаше интернет) от любимото си момиче. Омъжвала се за техният по-голям приятел. Вечерта, когато бил на пост, Богдан тръгнал с автомата да излиза от поделението. Стоящите там започнали да го спират. Той свалил оръжието и започнал да стреля. Помислил, че е застрелял някой от войниците се затичал обратно.
Точно пред военната лечебница налапал дулото и натиснал спусъка. На сутринта отидохме до мястото, за да видим какво е станало. По караулното помещение, в стената още имаше следи от куршумите. По-надолу стоеше едно огромно мокро петно. Вече нямаше кръв и всичко беше посипано с пясък. Петното си стоеше там, като знак на една
погубена младост. Като знак на най-голямото предателство.
И сега, когато минавам с автобуса от Пловдив покрай насадените, като армия бóрове, винаги ги поздравявам: "Хей, здравейте мои малки, колко големи сте пораснали!"
Завъртам главата си и ги гледам, докато не изчезне и последното връхче.
© Хари Спасов All rights reserved.
