Редове от блога ù:

„Знаете ли кога написах първото смислено нещо? Кога за първи път вложих нещо от себе си в написани думи? 13 септември 2001г. Написах едно есе в памет на всички загинали в атентата над кулите близнаци в Ню Йорк. Била съм на 10 години. Вероятно не съм осъзнавала случилото се и не знам какво ме е подтикнало да го напиша.

Днес, на 1 септември 2010 година, аз се изнесох от къщата, в която съм изживяла детството си. И докато събирах багажа си, намерих малкия картон, на който бях написала есето си. Дали ако не се бях изнесла някога, щях да го намеря и да си спомня за него? Защото едно 19 годишно момиче няма спомени какво е писало, когато е било на 10.

 Видях осемнадесет изречения, написани с детски почерк, които ме накараха да изтръпна, защото колкото и стихове да съм написала, колкото и емоции да съм възпяла, никога няма да успея да напиша нещо подобно отново...”

Безмълвен...

Сутринта беше напоена с песента на птиците и слънчевите лъчи.

 Днес с Марина щяхме да отидем в парка на пикник, за да отпразнуваме рождения ден на нашето куче – Барни Бум. Идиотско име както повтарях постоянно. Но името му отиваше, защото Барни Бум беше прекалено дебел английски булдог, кръгъл като бомбичка.

 Марина вече приготвяше кошницата, когато аз тепърва се затътрих към банята.

-         Добро утро, скъпи. – провикна се тя от кухнята, чувайки стъпките ми.

-         Добро...

Марина беше авантюрист, писател, фотограф и художник. Всички неща, които те оставят гладен, накуп. Често сменяше работата си – продавачка, декораторка, цветар, а дори веднъж и разносвач на пици. Марина... обичах я до безумие. Черните ù коси, черните ù  очи, гласът ù като ромолене на планински поток, и усмивката ù...

Запознах се с нея пред фонтана на университета. Беше качена на главата на глупавия заек и пишеше нещо в един малък тефтер.

-         Хей! – провикнах се, присвивайки очи към слънцето – Какво правиш там?

-         Яздя. – отговори разпалено тя - нюйоркчанка, готова да спори за позицията си.

-         Качваш ли стопаджии?

Тя се засмя и продължи да пише, но аз не се отказах, защото бях твърдо решен, че щом аз имам забрана да се качвам там, то и тя няма да седи горе.

Качих се на задницата на коня, в съседство до заека, и се облегнах на ухото му. Тя седеше с гръб към мен.

-         Какво правиш тук? – попитах, а тя подскочи, не очаквайки някой друг там горе.

-         Рисувам.

-         Май му викат „пиша” на това, което правиш.

-         Рисуването не е само с молив и четки. Някои хора умеят изкуството да рисуват с думи и то много по-изкусно от това да драскаш.

-         Интересно... А сега ще те помоля да слезеш.

-         Защо? Никой не ме вижда, защото от много време никой не гледа статуите. Освен... ти.

Аз се усмихнах и се почесах по наболата брада. Сложих очилата си и с решителност казах:

-         Аз самият съм 85 килограма и ако се кача на главата на заека, тя вероятно ще се счупи. Ти си 50 килограма и стоиш на нея без проблем. Знаеш ли какво ми причиняваш с това, че не мога да седя там?

За първи път тя се обърна и ме погледна. Косата ù се разпиля по раменете ù и забули лицето ù като ореол. „Красива” беше единственото, което си помислих. Очите ù ме измерваха, без да се отделят от моите, и за миг можех да прочета онова дяволите пламъче, което имаха онези деца, които мислеха само каква щуротия да направят. Случайност ли беше, че се срещнахме на върха на статуята на Питър Пан? Да не би тя да беше детето, което никога няма да порасне?

-         Е? – казах. – Няма ли да слезеш и да се смилиш над завистта ми?

-         Не.

Наистина не слезе, но след половин час и половин пакет цигари, тя съумя да стъпи на земята. Аз я чаках на парапета на фонтана.

 Когато ме видя, се усмихна и поклати глава, но не спря до мен. Подмина ме, сякаш щеше да се размине с това да я заговоря.

-         Изчакай. – подвикнах и хвърлих недопушената цигара. – Кажи ми какво нарисува там горе.

-         Нарисувах любовта. – усмихна се тя, отдръпната както трябваше и да бъде.

-         Интересно. Може ли да видя как изглежда любовта? – усмихнах и се аз, но тя поклати глава.

-         Любовта не може да се опише точно от някой, който не я е виждал. Тя е като очите – за всеки тя е различна- различен цвят с различни краски. Ще бъдеш толкова уплашен от моята любов, че ще искаш никога да не се влюбваш.

Докато слушах интересния и, спокоен и лежерен глас с нисък тембър, оглеждах дрехите ù  (не че това имаше някакво значение, но беше част от процеса за изграждане на впечатление) тесни дънки, бял потник и червена карирана риза... Нищо, което да ми подскаже дали не живее на Пето Авеню или под Бруклинския мост.

 Като един книжен плъх, който работи доброволно в библиотеката, ми се стори толкова интересно това как се изразява за изкуството си. Имаше някаква мистична нотка в мислите ù, което ме караше да искам да си запалим един варел и да си говорим цяла вечер за изкуство.

-         Не вярваш в любовта? – попитах, разрошвайки иначе постоянно рошавата ми коса.

-         Не. Просто май не съм я срещала. – вдигна рамене тя.

-         А как се казваш?

-         М.

-         Знаеш ли, че поетите са казали, че всички най-лоши и най-хубави неща започват с „М”? – усмихнах се. Трябваше да покажа, че и аз знам нещо за изкуството. Даже знаех много...

-         Не съм съгласна с това, защото когато четох тази рецензия, не се сетих за нито едно толкова лошо нещо, което започва с „М”.

И двамата се засмяхме. Накъде ли вървяхме? Очевидно тя водеше нанякъде, но не знаех накъде.

 - Какво ще кажеш за... море? – предложих аз, ръкомахайки към нея, а тя ме погледна с вдигнати вежди.

 - Не мисля, че морето се брои за нещо хубаво. Поне за мен не.

 - Не харесваш океана?

 - Не. Страх ме е от него.

 - Да не би да е отнел мечтата ти да станеш русалка? – пошегувах се.

  - Не, но отне родителите ми. – каза тъжно тя.

  - О, Боже, много съжалявам! Толкова глупава шега. – притесних се до толкова, че чак се изпотих.

Тя видя притеснението ми и се засмя.

-         Шегувам се. Веднъж видях акула близо до мен. От тогава не влизам във водата.

-         Гаднярка! Стана ми гадно, че съм казал такава глупост!

-         Защо? Да не би да ти пука какво впечатление ще ми направиш?

-         Да, и между другото къде отиваме? – попитах объркан от мислите, които летяха из главата ми.

-         Не знам. Мислех, че ти знаеш... – погледна ме тя и се спря.

-         Шегуваш ли се? Ти тръгна насам. – засмях се невярващо – Дори не знам къде сме.

-         Аз също.

-         Да се връщаме.

-         Къде?

Май се опитваше да ме обърка още повече.

 Засмях се отново и реших да поема нещата в свои ръце. Улових ръката ù и вдигнах ръка да спра такси. Набутахме се вътре и казах на шофьора да кара към библиотеката.

-         Аз нямам пари. – каза тя, поглеждайки ме. – Защо се качихме на нещо, което се плаща?

-         Аз имам. Малко са, но ще стигнат. – вдигнах рамене и зазяпах през прозореца.

Чувах как диша....

От малък бях бунтар. Карах се с баща ми, защото исках да свиря на китара, а той държеше да стана адвокат като него.

 Бягах от вкъщи, молейки по-големият ми брат да ме прикрива, но това беше временно.

После реших, че е крайно време да живея сам и се преместих в една очукана квартира близо до университета ми. Ключът ми беше една отверка, а единственият начин да отвориш прозореца бе да го разбиеш. Но една седмица след като се преместих в тази дупка се почувствах безкрайно щастлив, защото бях свободен.

 Въпреки, че баща ми и втората му съпруга живееха в сграда с изглед към Сентрал Парк и собствен иконом, аз отказвах да приема пари от него, защото това значеше да ми орежат свободата.

 Работех в библиотеката. Главно нареждах книгите, но за мен те бяха цяло богатство. Толкова малко хора разбираха, че библиотеките са място, където имаше милиони малки вратички към толкова много светове.

 Имаше една секция с класици, в която бях скрил една книга. Моята книга. Сякаш някой беше написал животът ми в нея. Пазех я като злато някой да не я вземе, защото я усещах като моя дневник и трябваше аз да избера кой да я чете. И май бях намерил човека...

Слязохме и платих с последните си пари. Неназованото момиче ме гледаше объркано.

При положение, че е писател трябваше направо да живее тук...

-         И? – скръсти ръце тя и ме погледна отново.

-         Хайде, ела.

Тръгнахме нагоре към четвъртия етаж. Ризите ни се издуваха, докато бягахме по стълбите и тъкмо стана интересно да лавираме сред хората, когато трябваше да спрем, защото когато наближихме до лавицата с класическите романи, ме обзе съмнение дали трябваше да показвам това на една непозната, която срещнах върху главата на заек.

-         Още не съм наясно какво търсим тук. – настоя тя, оглеждайки се из помещението.

-         Ще ти дам една книга. Искам да я прочетеш и да ми нарисуваш с думи какво си видяла в нея. – говорех, докато търсех мястото.

Качих се на стълбата и се плъзнах по лавицата. Изкарах я иззад романите на Маркес и ù я връчих.

-         Рисувал съм тази книга с думи. – казах – искам и ти да я нарисуваш, за да видим какво виждаш.

Тя я огледа и се усмихна.

-         Мога да ти я нарисувам веднага. Чела съм я около четиридесет пъти.

Останах очарован.

Седнахме на една от масите и тя отвори тефтерчето си. Огледа кориците на книгата и написа една дума. После спря и захапа молива.

 Толкова красива и истинска, тя стоеше пред мен и разгръщаше страниците, четейки по едно изречение от тях.

-         Готов ли си? – попита ме тя.

-         А ти? – вдигнах вежди учудено, че е свършила с една дума.

-         Кажи ми само защо си с очила? Да не би слънцето в библиотеката да ти пече прекалено силно? Ще помоля някой да го намали...

Стана ми неудобно и се засмях, но не свалих очилата. С тях можех да прилагам стария номер да съм обърнат към прозореца, а да гледам нея.

-         Както и да е. Ето ти моята рисунка.

Тя обърна смачкания си тефтер и на празния лист без редове беше написано само едно

„Мен”.

 Преглътнах нервно и преместих поглед от думата към нея. Усмивката ми се изпари и за миг се притесних незнайно от какво. После бръкнах в раницата си и изкарах един бележник. На последната страница беше написано

„Рецензия на „Волните ястреби” – Това съм аз!!!”

По лицето ù заигра усмивка, различна от тези предишните. Усмивка на удоволствие.

-         Интересно... – каза този път тя.

-         Много. – поклатих бавно глава.

По-късно, вървейки по улицата, тя ми разказа за писането, рисуването и фотографията. Когато била малка, над нейния етаж живеел един художник, които бил като отцепник, но веднъж я видял да драска номера на етажа на вратата на асансьора и много се ядосал. Завлякъл я на своя етаж и и показал вътрешната страна на вратата на ателието му – красиви дървета в пламъци. Попитала го какво е това, а той и казал, че не е дошла тук затова. От онзи ден нататък тя започнала да ходи на уроци до него.

-         Той умря две години по-късно. – сведе очи тя – Ключовете за ателието ги подари на мен. Две седмици след погребението му, на което присъстваха едни от най-известните съвременни художници, аз отидох да разчистя и намерих рецензии на всички негови картини. Или по-точно беше нещо като дневник. Картините са били неговите страхове, опасения, неговите неизживени мигове с любовта, която никога не е срещнал, но винаги е знаел как изглежда. Обрисувал е така вратата си, за да знае, че всеки път когато излиза навън, излиза в една гора, в която всичко гори в бели пламъци. Той просто се е страхувал от света...

-         Тъжно. Какво направи с картините? – попитах тихо.

-         Стоят си там, покрити с платна.

-         Но, защо? Защо не отвориш галерия? Защо не ги продадеш и не дадеш парите за нещо свързано с изкуството? Няма смисъл да стоят в някаква таванска стая. – казах разпалено аз, сигурен, че това е най-правилното.

-         Да продам единственото останало ми от него нещо? – разпали се тя – Да го продам? Никога!

-         Но ти ще запазиш рецензиите. Можеш да си измислиш някакви прости за хората причини да бъдат нарисувани. Ти ще пазиш тайната...

-         Ако изнеса картините от ателието, то ще остане празно... – натъжи се тя.

Преметнах ръка през раменете ù и не казах нищо. Просто и прелях кураж да не е тъжна.

-         Аз съм до тук. – каза тя, когато минахме покрай една очукана сива сграда. – Колко зле изглежда?

Усмихнах се срещу набърченото ù носле и ми се прииска да го целуна, но се въздържах.

Седнахме на стълбите и се спогледахме, въпреки че вече беше почти тъмно, а уличната лампа просветваше от време на време.

-         Знаем всичко един за друг от книгата, но не знаем имената си. – казах, не знаейки какво да правя. До одеве я държах в ръцете си, а сега това не ми се струваше удачно.

-         Волните ястреби... – кимна тя и къдриците ù се пръснаха надолу.

-         Това не са имената ни.

-         Казвам се Марина. – каза тя и ме погледна усмихната. Виждах белите ù зъби в тъмнината.

-         Майкъл. – подадох ръка.

-         „М”? – ококори големите си очи. – Трябва да се шегуваш! Ето едно хубаво нещо, което започва с М. Май са били прави проклетите старци.

Засмяхме се и се съгласихме, че ние сме най-хубавите „М” и сме били възпяти от поетите.

-         Ще се видим ли отново, Марина? – попитах лежерно аз, запалвайки цигара.

-         Вероятно... Ще се срещнем в някой роман – Майкъл и Марина. Не звучи ли добре?

-         Обещаваш ли да го напишеш? – засмях се аз.

-         Ще го започна веднага щом изляза от банята  си след минути.

-         Дадено тогава. Искам да го видя, а не някой друг, след век, да чете за мен и да казва в рецензията си „Това съм аз”. Ще бъда толкова заблуден в очите на цялото човечество...

Тя се засмя и се изправи. Когато влезе през вратата си, се молех това да не е последния път, в който я виждам.

 Три дни след това, докато излизах от университета, погледнах нагоре към главата на заека, както правех всеки път когато минавах покрай фонтана, но нямаше никой. Вече се съмнявах, че отново ще я видя. Вероятно ме е излъгала за името си, може даже да не живее там, а да е изчакала да се отдалеча и да хване такси за Пето Авеню.

-         Търсиш ли някой? – попита ме някой зад мен, докато аз се мръщех срещу слънцето, загледах в заешката физиономия.

Обърнах се и Марина стоеше зад мен с папка в ръка. Зарадвах се и предполагам широката усмивка го е подсказала ясно.

-         Мислех, че няма да те видя. – казах и пристъпих към нея.

-         Трябваха ми четири дни и две нощи да напиша краткия роман за Майкъл и Марина. – каза сладко тя и ми подаде червената папка. – Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.

Засмях се и веднага отворих папката, за да видя заглавието.

„Това съм аз!”

-         Благодаря ти. – усмихнах се и повдигнах папката.

-         Това ми е работата. – кимна тя и тръгна бавно назад. – Трябва да вървя. Ще се срещнем отново.

И хукна нанякъде.

Прибрах се смаян от случката, бутнах с крак купчето мръсни дрехи от леглото ми и легнах, нетърпелив да прочета краткия роман за Майкъл и Марина.

 Разказваше се за едно момиче и едно момче, които се събират заради любовта си към книгите. Живеят заедно, но братът на Марина – Хавиер, застрелва Майкъл, защото е обещал Марина на някакъв мексиканси нарко бос, вместо да изплаща големите си дългове. Марина е отчаяна заради смъртта на любимия си и се оставя животът да я завлече към пропастта на наркотиците и използваните като парче месо жени.

 Останах потресен, че аз умрях толкова бързо, а тя пропада в най-голямата паплач на обществото. И докато се каях, че тези Майкъл и Марина са толкова нещастни, се оказа, че в задния джоб на папката има десетина листа. Изкарах ги и се зачетох.

 В тях Майкъл и Марина живеят заедно и имат куче, което им е като дете. Хранят се в близкото кафене и работят само за насъщния. Наричаха се Волни ястреби и изживяваха всеки миг като на късометражен филм.

 Изчетох ги на един дъх и после затворих папката с усмивка. Втория вариант направо ме караше да мечтая, че Марина ей сега ще изскочи с кана кафе от мърлявата ми кухня.

 Не беше невъзможно. Даже напротив...

В следващите три дни се заех да разчистя квартирата си и се изумих колко много кутии от пица мога да набутам под дивана. Когато свърших разбрах, че имало място да се обърнеш без да събориш нещо.

 Докато вървях към университета си мислех как ще я поканя следващия път, когато я видя.

 Денят щеше да е прекрасен, ако по пътя не бях срещнал баща ми с лъскавия му мерцедес.

-         Какво правиш тук? Вредиш ми на имиджа. – казах, когато той отвори прозореца си.

-         Майка ти ми се обади, че е зле и иска да поседиш малко вкъщи. Няма ли да си купиш телефон най-накрая? – попита той нетърпелив да се разкара от тази прашна улица.

-         Обикновените хора нямат пари за такива неща. Мерси че си влязъл в ролята на куриер. Ще посетя мама.

После се отправих към университета. Проклетник!

Марина седеше на стълбите и оглеждаше всички минаващи, а когато ме видя се изправи.

-         От кога ме чакаш? – попитах, тичайки през последните няколко метра.

-         Три дни. – каза тя и преглътна нервно. – Мислех над думите ти и мисля, че си прав като каза, че не трябва да оставям такива картини да се напукват в старото ателие. И... и ще направя изложба. Уговорила съм всичко, но съм изплашена. Търсех те тук вчера, но ми казаха, че не си идвал.

-         Да... да. – заекнах объркано. Толкова много се радвах, че тя се обръща към мен – Аз ще ти помогна с каквото мога. Само ми кажи. Ще дойда с теб до ателието.

-         Наистина ли? Защото малко се страхувам да отида там...

Аз се усмихнах и я прегърнах, защото виждах, че трепери.

-         Ела да изпием по кафе. – казах и я поведох към училищния стол.

-         Да. И ми разкажи за историята. Шашна ли се от историята с наркотиците. – засмя се тя и май усетих да се сгушва към мен.

-         Шегуваш ли се? – бутнах я с лакът – частта как Хавиер бута Марина в краката на нарко боса беше ужасна... И как застреля Майкъл... съчувствам му на този Майкъл. Но там в джоба беше истинския романс. Хареса ми идеята за дебелото куче.

Тя се засмя. Между нас имаше химия. Направо цялата Менделеева таблица беше между нас.

 След една седмица започнахме да преглеждаме картините и да ги пренасяме с камиона на централната галерия.

Ателието беше страховито. Марина каза, че все още може да усети духа на стария художник и мен ме побиваха тръпки да не би да вдигна някой картина и зад нея да ме гледа някой призрак. Не че се страхувах от призраци... просто беше страшно.

 Във вечерта на откриването се стекоха толкова много любители и ценители. Три от картините се продадоха още с отварянето на вратите, а останалите дванадесет – до края на вечерта.

Аз и Марина се разхождаме с чаши шампанско в ръка и се правехме на сноби, придавайки си физиономии, въпреки че дрехите ни бяха под наем и се кикотехме на хората като идиоти, с което си навличахме строги погледи.  

-         Мислиш ли, че той е доволен от това, което направих? – попита ме тя, когато излязохме навън да изпуша една цигара.

-         Мисля, че ще е доволен от това, което ЩЕ направиш. – кимнах аз, поемайки освежителната първа глъдка никотин.

-         Прав си. Много.

-         Марина, толкова много ми се иска да направя нещо, а все не намирам удобен случай. – казах и я погледнах с присвити от дима очи.

-         Какво? – попита тя и погледна краката си.

-         Искам да докосна носа ти. Ужасно сладък е...

Тя ме погледна насмешливо и се разсмя.

-         Ти си луд. – смееше се тя, озадачена от отговора ми.

Аз се усмихнах и я целунах, секвайки потока от смях. Държах я за брадичката, а тя обви длани около лицето ми. Целувката имаше вкус на череша от гланца и за устни.

От тази нощ нататък станахме неразделни и така до днес.

Докато се къпех размишлявах за тези неща. На следващия ден имахме 37 милиона долара в ръцете си. Оставихме си 100 да си купим моливи и скицници за писане и рисуване, а другите внесохме в различни художествени университети. Марина беше щастлива. Бедна, но щастлива.

 Днес живеехме в нов апартамент. Не можеше да се мери с някой хубав, но беше нашия апартамент – със слънчева фасада, бели стени и шарени мебели. Барни Бум се търкаляще през краката ни и беше весело. Е, заменихме оръфаните тефтери с малки лаптопи, но си останахме същите мечтатели.

 Когато излязох от банята Марина вече беше готова в бялата си рокля и късо дънково елече. Щеше да е невероятен летен ден, идеален за пикник в парка.

-         Майк, трябва да се качим в метрото, за да стигнем преди храната да се разтопи. – провикна се тя, докато аз се обличах.

-         Добре. Ще пропътуваме трите спирки с него и после ще повървим по алеята, за да си харесаме място. – свърших с репликите си пред нея, а после я целунах за добро утро.

Аз носех кошницата, а тя държеше Барни на каишката. Улових ръката ù и тръгнахме.

Откак се запознахме, бяха минали две години, в които бяхме лудо влюбени. Някак си се изхранвахме. Живеехме в онази любовна история, която тя беше написала за мен.

 На спирката на метрото нямаше жива душа. Всички гледаха да се качват от другата спирка, защото тази беше най-крайната и често беше сбирка на мафиоти, но през деня нямаше опасност от такова нещо.

 Марина ми се усмихваше, когато чухме, че метрото идва. Тя взе Барни в ръце и се приготви да се качваме.

 Кучето се размърда напрегнато в ръцете ù и тя се опита да го успокои с мил гласец.

 Машината спря пред нас. И тя беше празна. Само една жена седеше с детето си в другия вагон.

 Барни се отскубна от ръцете ù и изскочи навън. Тя го последва изплашена, че ще го загуби, а метрото тръгваше.

-         Марина! – извиках аз, изплашен. Изскочих навън миг пред да тръгне и се блъснах в едно момче с изсулени дрехи.

Той ме бутна и аз паднах назад.

-         Хей, какво правих, бе! – извиках ядосано към него. За кого се мислеше малкият мизерник.

Изведнъж той изкара пистолет и го насочи към мен.

-         Знаеш ли с кой говориш, а? – каза той, завалвайки. – Знаеш ли, че ще ти пръсна мозъка без никой да разбере.

-         Майкъл! – извика Марина отстрани и момчето се стресна от вика, който проехтя в станцията.

Пистолетът гръмна и настана пълна тишина, после той изчезна нагоре, а ние останахме сами. Барни запозна да лае, а аз очаквах някаква болка да проблесне в главата ми.

Не закъсня тази проклета болка, която помня цял живот-видях как Марина се свлече на земята с кърваво петно по бялата си рокля.

 Умря в ръцете ми минути след изстрела, който все още кънтеше в ушите ми.

Не можах да се съвзема дълго след това. Преместих се до майка ми, само и само да не съм сам. Две години не можех да слушам звука на метрото или още повече да се кача в него.

 После се преместих в стария ми апартамент, който делях с нея. Нея вече я нямаше. Бяхме само аз и Барни.

 Всеки ден четях тези редове от блога ù. Спомнила си е съвсем ненадейно кога е трепнала душата ù, за да напише първото си смислено нещо. Нечия душа трепна ли, когато тя умря, за да напише нещо в нейна памет?

 Всеки ден се качвах в метрото от същата спирка, на която трябваше да умра аз, а не тя, защото не тя се заяде с онова момче. Тя просто се уплаши за мен при вида на пистолета, а момчето, дрогирано или пияно, се стресна от ненадейния вик на жената, която не беше видял. И я застреля. Сигурен бях, че дори го направи без да иска.

 Всеки ден. Всеки ден стоях на мястото, на което тя издъхна. Всеки ден тук бяхме аз – Майкъл и тя – Марина, героинята, която остана жива в разказа, в който Майкъл умира.

Всеки ден стоях тук, а нито веднъж... Нито веднъж някой не дойде да ме застреля!

А чаках...