Feb 13, 2016, 7:57 PM

Време за двама 

  Prose » Narratives
788 0 3
8 мин reading

                                                                 ВРЕМЕ ЗА ДВАМА

 

     Толкова много се пише за смъртта. Сякаш всички я познават. Някои казват, че е част от живота, но предпочитат да не е елемент точно от техния живот. Други смятат, че тя е тържествен край, своеобразна точка, от която започва ново начало, после многоточие като това на екрана в хирургията, което отмерва сърцето и пулса. Страхът от смъртта е създал философията, твърдят трети, защото не се страхуват от нищо – те не умират.

      Всичко живо пише, говори и мисли за смъртта подир живота.

      Всичко мъртво пише, говори и мисли за живота след смъртта.

      Каква дисхармония, нали? Направо е дискриминация. Човек не може да умре като хората.

      За живота безмълвно говорят те, древните мъртви, но са доста убедителни; имало в техния свят кръв, насилие, жертви и кости, хищно оглозгани. Жертви човешки на техния бог. Алчните живи днес дават в жертва не хора, а просто живота, сякаш е техен – принасят го в олтара на жалки и слаби, злобни, противни и подли себеподобни, демократично избрани за бог. Дори създадоха религия за това и църкви издигнаха, наричат ги фондови борси, тържища за охолен живот. Съвременната цивилизация е голямо, смело и силно животно, ако не беше скопено с пари.

      Сега си представете, че няма смърт. Дните се въргалят като млад брокер в леглото на стара богата любовница, свине в кал са, но щастливи свине, и това няма да свърши никога, ще продължава вечно, докато просто не поиска някой да свърши, да му се тури точка, да престане... но то не престава. От щастие ти иде да повръщаш, от веселие – да препиваш, а от доволство – да се гръмнеш. Няма излаз, няма отърване. Нищо не може да те умъртви. Парите – още по-никак. За какво са ти пари, щом имаш вечен живот? Губи се смисълът, мамка му. И от глад дори не може да умреш.

      Защото смъртта не е за всеки. В нея е Рая. Вечността е за грешните, викат му Ад от Данте насам, че и преди него.

      - Така е, скъпи – каза възстрастната дама, облегната на цял куп розови възглавници. Беше прозрачна, спаружена, тиха, унила, цялата трепереше. – Ако имаше смисъл в смъртта, нямаше да умираме. Нищо от това, което смятаме за наше, не е трайно. Още по-малко – вечно.

      - Искаш ли чай? – попита я съпругът й. Той изглеждаше по-зле от нея, но имаше решителен вид, готов бе да воюва за всяка глътка въздух и затова едва дишаше.

      - Ако това е някакъв ускорител – давай. – Възрастната жена имаше чувство за хумор. В очите й нямаше никакво друго чувство. Тя си отиваше.

      Замълчаха. Толкова години отминаха. Тя беше дете, когато се ожениха. Той беше млад и хубав мъж, тя – вълшебство на двайсет и нещо, любеха се в парка, в гората наблизо, непрекъснато искаха да са сами... И ето сега, на прага на щастието, вече са наистина сами. Висок беше техният праг, щастието все високо строи, малцина стигат до него.

      - Ти кога умря? – попита я след малко. Пообърка се, май себе си искаше да запита, но го каза на глас. „Я да усиля звука на телевизора“, каза си, щом сам си говори, поне да не чува. Врътна копчето.

      Поизправи се от възглавниците, чу го, стана й хладно, уви се в бялата завивка. През пердетата се прокрадваше нещо в розово, зарево, от сънища изтупано, се прозяваше сладко – денят иде, бе утрин. Някаква нежна и грапава диря, досущ рана, скоро засъхнала, отразяваше цветовете си в прозорците на отсрещните къщи.

      - Кога умрях ли? Когато разбрах, че няма да имам деца. – Каза го бавно, докато гледаше пробясъка на утрото в едно стъкло. Зората се раждаше бавно, чупеше някакво свое яйце, мъчително, но упорито, червена ръка се простря над небето, скоро ще пробие слънцето, винаги успява някак. Беше някъде през март.

      - Доста време съм живял с мъртва жена – пошегува се на свой ред и на своя глупав въпрос старецът. – А аз да не съм знаел. Можеше да се възползвам. Мъртвите не ревнуват.

      - Глупости говориш... – Тя го погледна строго. – Не ти отива на тези години. Мъртвите ревнуват най-много.

      -  Да бе... – изкашля се нервно, гузно, без въздух съпругът. – И от какво?

      - От живота, разбира се. – Тя се усмихна. Помоли: - Намали телевизора.

      Животът... животът, така де - животът. Хубав е. Цветен, интересен, сложен, труден, но красив, динамичен, пълен с любов и омраза, интересен до болка.

      В този техен живот имаше само едничко, едно-единствено нещо, което стоеше накриво – не че животът направо стои. Той имаше връзка, почти еднократна, саката, тя беше част от измислен свят, измамно вълшебен, да мачка реалния... Но жена му, за щастие, така и не разбра за нея.

      - Винаги към знаела за нея – каза старицата. Говореше все по-бавно.

      Той съвсем намали звука, като чу реклама на възпаления по женските органи, натисна едно копче и на екрана се появиха петна. Стар телевизор, няма как без петна.

      - За кое? – Доближи се, за да усеща дъха й. Хвана треперещите й пръсти, те бяха съвсем студени.

      - Дори се зарадвах. Тя можеше да ти роди дете. Да те направи щастлив. А ти го пропусна, пропиля си времето с мен.

      Не беше сега времето да й разказва всичко. То и нямаше много за разказване, беше толкова отдавна, че ако се беше случило, трябва още да е живо, да е спомен поне, а нищо не беше, глупава случка. Такава си беше. Има неща, които се появяват мъртвородени – животинска тръпка, сърбеж без любов.

      Сега държеше студена трепереща ръка и не искаше да говори за смърт. Искаше за любов да говори.

      Хубаво дете роди утрото: веднага засия, отначало плахо, после по-силно, не плачеше, смееше се на себе си ли, на света ли, но бе лъчезарно, топлеше. Слънчице.

      Тихо отвори усните си, пак се задъха, не му стигаше въздух, пое малко от кислородната маска, тя беше вечно до него, и усети, че някой говори чрез него.

      - Времето не е нещо, с което ние разполагаме. То разполага с нас. Аз бях щастлив – мърмореше, но повече гледаше ръката. Като врачка се взираше в нея. Тя не спираше да трепери.

      Жената затвори очи, за да не вижда новоредоното, което сияеше през пердетата. Искаше тя да е майката.

      Той не схвана умората, нито тъгата  в погледа.

      - Е, и аз съм умирал – рече смирено, сякаш на себе си. - Когато ЦСКА падна от Левски катастрофално, май беше преди петдесетина години, вече бяхме женени. Тогава загинах напълно, не помниш ли? Заболя ме, не бях на този свят. Вярата в доброто си отиде. И досега още не съм се съвзел. Но това сега има ли значение?

      Никой не му отговори. Досети се, че не е убедителен, затова продължи:

      - Никога не съм бил по-жив, отколкото съм сега. Толкова спомени се трупат в съзнанието ми, чак не мога да ги обработя. Пускам по един-два, да не ми се натрупват, като през фуния, за да заспя, а не се получава. Сън не ми дават. Не бих могъл да си представя иначе щастието... И знаеш ли как, знаеш ли как заспивам?

      Пак пое кислород, вдъхна от маската.

      - ... Как заспивам, когато всички спомени, като дълги пролегомени на Кант, като нашественици в моя живот, тропат на вратата, а аз съм с теб, само с теб, двама сме, навън вие буря от спомени, а животът е тук, тук е... Навън блъска другото, лошото, нищото. При нас е спокойно, заедно сме, двама, така само идва съня ми.

      Там, в бялата завивка беше топло. Възглавниците бяха много, все в розово, а чаршафът вече не се повдигаше, ръката притихна.

      Тя вече нямаше нужда от чай.

      Усети това. Нещо се срина.

      Държеше безмълвно ръката – единствената му връзка с живота; разтече се, започна да капе, от носа, от устата, не виждаше нищо.  Петдесет и три съвместни години, побрали се в кървави капки, щом това е – нека кървят. А сега не беше готов. Но трябваше. Не знаеше даже как се пуска пералнята, кой ще я пусне след нея, с каква прах за пране се изпира кръвта. Запуши носа си, взе да шурти, не бива да цапа живота със себе си.

      В ръцете му беше, още е там: трепереща, милата, крехка и истинска, в парка, в гората, навсякъде... даже в смъртта. Какво е животът – една протегната ръка, въже, спуснато отгоре, като шнур да го дръпнеш, за да вдигне пружинно нагоре... високо. Ако там е смъртта, ако там е и тя, значи е време, там му е мястото. Нека. Пак ще помоли да вземе ръката й, пак на колене ще падне...

      После внезапно ръката отпусна. Той вече бе паднал, и не на колене.

      Двама влюбени, един до друг, в една и съща утрин, най-сетне сами. Беше пролет, време за сеитба. И за друго идеше време.

      Намален му беше звукът, но телевизорът още работеше: стара, надеждна машина. На монитора имаше малки бели петна, прах бяха.

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??