Навън виеше суровият зимен вятър. Въздушната струя се промъкваше между процепа на вратата и воят допълнително се усилваше. Пламъкът на огнището едва-едва крееше и въглените проблясваха в тъмнината на стаята. Двете тела лежаха отпуснати на покритите с кожа дъски. Неравномерното дишане и честото покашляне на мъжа стряскаше момичето до него и то час по час се изправяше и  завиваше възрастния с късата завивка. Превръзката на челото му беше попила кръвта на раната. Двамата бяха намерили временен подслон в тази стара къща, била преди години собственост на стар особняк и скъперник, живял уединено в подножието на планината. Докато бил жив странял от хората, както и те от него. След като починал никой не се заинтересувал нито от него, нито от къщата му. Така тя запустяла, отдалечена от селото.

  Поривите на вятъра ставаха все по-силни и настойчиви и блъскаха по вратата. Някъде далеч се дочуха конски копита. Момичето се сепна и се изправи в леглото.

-         Татко!

Калоян размърда главата си и отвори очи.

-         Дали...?  - взря се неспокойно той в тъмнината. - Не знаят къде сме. А и няма

да се сетят да ни търсят тук. От години е необитаемо, а и от страх няма да припарят тук. Никой не обичаше стария собственик. Всеки гледаше да страни от него и рядко някой пътник замръкваше при него. А като почина за къщата почнаха да се носят разни истории и всеки я заобикаляше.

   Тропотът навън се усили. Баща и дъщеря се спогледаха един друг. Мъжът изскочи изпод завивките и ливна малко вода в огнището. Огънят изцърка и съвсем загасна. Настана пълна тъмнина. Двамата се притиснаха до стената и зачакаха. Дъхът им бе секнал. Навън някой обикаляше с кон. Чаткането на копитата се забави и спря пред вратата. Това продължи минута-две, които и на двамата се сториха цяла вечност, след което конският тропот се разнесе отново и понесе пътника някъде далеч в студената нощ.

-         Отиде си... Кой ли беше? – обади се бащата. Утре сутринта трябва да се махнем

оттук.

   Нощта премина неспокойно. Следващият ден се очертаваше да бъде непредсказуем и напрегнат. Не знаеха какво ги очаква, но определено трябваше да напуснат къщата.

  Сутринта се спусна мрачна и студена. Облаците закриваха небето, а сивотата му се просмукваше навсякъде.  По пътя вървяха две фигури. Мъж на около шестдесет години в раздърпано палто и черни провлачени панталони, леко накуцващ и младо момиче с дълга пола, плътна горна дреха, и вързана на опашка руса коса. Мъжът час през час се опираше на рамото на девойката. Отново се местеха. За кой ли път? Преследвани, защото се бяха осмелили да защитят своя имот, но местният властелин беше решил да заграби притежаваното им. Искаше да ги прогони изцяло и никога повече да не се върнат. Безкрайният му апетит за богатство беше унищожил много хора. Бащата беше наеман неколкократно на работа при различни хора, но местното величие се намесваше всеки път и ставаше така, че мъжът отново биваше изритван и търсеше подслон у познати и приятели. Обвиненията срещу него бяха смехотворни, но никой не можеше да противостои на управника. Той колеше, той бесеше, и всички, които не му се подчиняваха го разбираха по съответния начин. Смутните години позволяваха да съществуват подобни типове, а лошото беше, че краят им не се виждаше.

   Една вечер Калоян се прибираше в дома на едни приятели, когато иззад ъгъла излязоха двама души. Повалиха го на земята и започнаха да го ритат безогледно, където сварят.

-         Ах, ти куче! Ще пречиш ли още? На ти! Махай се и повече да не сме те видели. - съскаха двете сенки и го ритаха в главата, в корема и където сварят. Не спряха, докато той не престана да мърда. После изчезнаха в тъмнината и го оставиха свит на кълбо на средата на улицата. Познати го намериха часове по-късно. Не можеше да си каже името. Липсваха му два зъба. Главата му беше окървавена, а дясното му око подуто и слепено. На другата сутрин той и дъщеря му бяха закарани от приятели в запустялата къща, където изкараха два дни, необезпокоявани от никого до предната вечер.

                                                                    ***

    Пътят се виеше сред кал и оголени храсталаци. Баща и дъщеря  жадуваха час по-скоро да намерят сигурен подслон. Бяха ужасно изморени и измръзнали. На два-три пъти им се счуваше, че някой се приближава по пътя към тях, но това така и не се случи. До близкото село имаше около петнадесет километра и трябваше да стигнат там преди да се е свечерило. За техен късмет през цялото време, докато ходеха ги настигна само една циганска каруца, натоварена с разни вехтории, но циганите отминаха и двамата спътници останаха пак сами.

   Късно вечерта, когато звездите вече показаха своите бледи лица, двамата стигнаха първите къщи на селото. Не познаваха никого, но все се надяваха да склонят някои жалостиви хора да ги приютят за нощта, а на сутринта щяха да търсят вече нещо за постоянно. Наближиха малка и спретната къща, на която светеха долните два прозореца. Трябваше да почукат, иначе рискуваха да спят под откритото студено небе, а бащата не се чувстваше особено добре.

   Ралица спря пред вратата и се ослуша. Като че ли това беше мястото, където да прекарат нощта. Почука и зачакаха. Появи се възрастен мъж с огрухано лице.

-         Какво има? – попита той недружелюбно, като ги гледаше въпросително.

-         Може ли да подслоните двама души, които са замръкнали в селото ви. Само за

тая нощ?

Селянинът ги гледаше смръщено.

-         Кои сте вие? Я да си вървите по пътя. Не ви познавам и на случайни хора не давам подслон.- затръшна вратата под носа им мъжът.

Калоян приклекна пред прага. Усещаше невероятна слабост в краката си.

-         Татко, тук не сме желани. Ами ако никой не ни подслони, какво ще правим? -

пребледняло попита Ралица.

-         Не знам.  Иначе ще спим навън.

-        Ама знаеш какво означава това. Не може да останем вън, а и нямаме достатъчно пари, за да си платим пренощуването.

Потропаха на още една врата, но срещнаха същия недружелюбен отговор от собственика на другата къща. Вече се бяха примирили, че постелята им ще бъде до нечия ограда, когато млад мъжки глас се обади зад тях.

-         Чух, че търсите да се подслоните някъде. Бих ви взел при мен. Имам една стая, в която може да се разположите и да преспите.

От тъмното присветна пламъче и един млад мъж се усмихна и подаде ръката си.

      - Сандо се казвам и живея през три къщи. Сам съм.

Младежът ги поведе напред по калдъръма. Стигнаха до неголяма къща с висока ограда. Сандо отвори дворната врата и влязоха вътре. Лай на кучета посрещна новодошлите.

-         Не се бойте. Това са моите четириноги приятели. Те охраняват всичко тук. Не

пускат чужд поглед да припари, а щом сте с мен, ще бъдат и ваши приятели.  Усмивката на младия мъж беше толкова приветлива и окуражителна, че накара баща и дъщеря да пристъпят с доверие прага на къщата му. Явно късметът най-накрая им се беше усмихнал, въпреки всичко, и бяха намерили глътка спокойствие в изтерзаното си ежедневие. Няколко часа те разказваха за премеждията си на домакина, а той слушаше и през лицето му преминаваше тъмна сянка. Най-накрая сънят обори двете уморени души и те заспаха в затоплената стая.

   Сандо беше красив, млад и енергичен човек. Обичаше справедливостта и имаше милозливо сърце, готово да се притече на помощ на почти всеки, изпаднал в беда. Не случайно, ако някой закъсаше, винаги търсеше него да се отзове в труден момент. Когато предната вечер видя мъжа и момичето да се лутат по улиците на селото, разбра че имат нужда от помощ. Видът им беше жалък. Можеше да ги прибере при себе си за определен период. И без това беше сам. Спомни си времето, когато баща му беше жив. Младият мъж беше останал отрано без майка и знаеше какво е трудност. Съдбата беше сближила двамата мъже. Момчето беше научило много неща от баща си. Оставало беше дълги дни само в къщата, докато го чакаше да се върне след тежък дървосекачен ден в гората. Беше свикнало с мисълта, че трябва да се справя само. Преживя много трудно загубата на родителя си. Беше на шестнадесет години, когато едно дърво заклещи баща му и Сандо остана пълен сирак. Така заживя сам в къщата. Силният му дух и волята за живот направиха от него истински мъж, а с веселият си нрав успя да спечели немалко приятели.

- Хей, разсънихте ли се? - посрещна Сандо с усмивка събудилата се на сутринта Ралица. - Трябва да отида по работа в града, а имам нужда някой да наглежда новороденото теленце в обора. Имам късмет, че се появихте.  

- Наистина ли? Къде е? Никога не съм пипала малко теленце. Ама наистина ли мога да го видя? – подскачаше щастлива девойката.

- И още как! – каза Сандо и намигна на момичето. То цялото почервеня и сведе погледа си надолу.  - Може да се наложи дори няколко дни да ходиш при него и да се грижиш за него. Аз няма да съм вкъщи и се надявам да бъдеш така добра да храниш животните. Усмивката отново огря лицето на мъжа, а Ралица незнайно защо пак се смути.

   Три дни гостите бяха сами в къщата. Младият мъж им беше оставил всичко необходимо. Момичето скачаше радостно сутрин от леглото и отиваше първо при теленцето да го гали и да му се радва. Това беше невероятно изживяване за нея. Никога преди това не беше имала такава възможност. И тези дни й се струваха като някакъв подарък от съдбата. Обикаляше по стаите, подреждаше, чистеше. Баща й също се възстановяваше бързо. Вече не куцаше толкова, а и раните не го боляха.

   На четвъртия ден момичето реши да влезе и да почисти, там където спеше Сандо. Спря се насред стаята. В нея цареше абсолютен ред. Нямаше нищо излишно. Всяко нещо си беше на точното място. До леглото беше оставен тефтер. Ралица изпита неописуемо желание да го отвори и да види какво пише вътре. Що за човек беше този, който ги бе подслонил? Ръката й се протегна и разгърна първата страница. Ситен, красив почерк, в гъсто изписан текст се заниза пред очите й. Тя побърза да затвори, сякаш беше престъпничка. Беше се докоснала до друга вселена, много различна от тази, която тя познаваше. Излезе от стаята замислена и не усети как се блъсна в някой зад нея.

-         Хей, здрасти! – чу познатия тембър. Лицето ù се покри с гъста червенина. Не

можеше да гъкне. – Ама какво толкова стана? – попита Сандо.

-         Аз... аз... такова. Да почистя. - произнесе тя и побърза да излезе навън, без да гледа младия мъж, който й се усмихваше.

    По време на вечерята Ралица хвърляше гузни погледи към домакина си, а той разказваше с как е прекарал трите дни в града по работа.

-         И да знаеш, Калояне, видях оня престъпник Крум, дето ви остави на улицата.

Вчера беше измамил и изхвърлил друго семейство. Ще дойде и неговият ред. Ще си плати той тая гадост, която върши с хората. Колко души е погубил и унизил. Няма дълго да продължава така. Как го мисли? – в очите на Сандо проблеснаха огънчета.

-         Ще ти бъде трудно да се справиш с него. Той е като ламя с триста глави. Ще

намери начин и теб да унищожи – каза пораженчески възрастният мъж.

-         Ще видим. – отговори младият.

   Гостите останаха доста време при Сандо. Животът им тръгна по друг начин. Задишаха по-спокойно. Дните минаваха един след друг. Калоян се привърза към младия мъж, като към син. Всяка вечер двамата дълго си приказваха. Намираха много общи теми за разговор. Ралица току се въртеше покрай тях и срещаше светналото лице на домакина си. Като че ли тримата бяха свързани по между си по някакъв начин и нямаше нищо случайно в тяхната среща.

     Една вечер Сандо излезе. Каза, че ще се прибере късно и да не го чакат. Ралица дълго не можа да заспи. Тя чакаше да чуе хлопването на вратата и да види познатия силует. Очите й бяха станали на въглени и не можеше да ги затвори. Сърцето й биеше тревожно. Усещаше нещо. Къде ли е той? Прекалено е късно вече. Да не би да му се е случило нещо? Стана на няколко пъти да гледа през прозореца, но нищо. 

Изведнъж, вратата навън се хлопна. Някой прибяга по стълбите.

-         Хванали са Крум и са го били. – разпалено говореше селянин от съседната къща.

- Вързали са го и са го налагали с колани. Така му се пада. Подпалили са имотите му. Било е страшно. Другото село цялото е разбунено. Навред бягат хора. Сандо е бил между тези, които са организирали палежа и наказанието на дерибея. Крайно време беше някой да накаже тоя гад.

Ралица се разтрепера. Значи той е успял да го направи! Сърцето й хлопаше.

-         А Сандо добре ли е? Как е? – с треперещ глас попита тя.

-         Не знам. Отивам да разбера още. – мъжът изчезна и затръшна вратата след себе си.

   Момичето излезе неспокойно на двора. От съседните къщи също се чуваше хлопане на врати. Показа се на улицата и тръгна сред потока от хора, които вървяха по пътя.

-         Който може да се качва на каруците или на конете и да тръгва.

   Ралица погледна напред. В далечината се виждаше зарево. Тя знаеше какво гори и се молеше. Молеше се Сандо да се върне жив и здрав.

   Това беше най-напрегнатата нощ в живота на девойката. Нощ, пълна с тревожно очакване, през която разбра, че в сърцето ù е покълнало едно ново и невероятно чувство. 

   На следващата сутрин слънцето показа своята ранена глава на хоризонта. Изгревът беше кърваво червен. Птиците сновяха високо из въздуха. На прага на една къща стоеше младо момиче с разпуснати руси коси и поглед, вперен в изгрева. То чакаше. 

 Откъм пътя се зададоха четирима мъже с почернели дрехи, раздърпани и обгорели, но погледите им имаха излъчването на свободния човек. Единият от мъжете, най-младият и най-високият беше със силно обгорено и подпухнало лице. Той спря пред Ралица и ù подаде ръката си. Тя погледна младежа, хвана ръката му и я доближи до бузата си. По лицето ù неусетно започнаха да се стичат големи сълзи.