Яйцето
Рекичката криволичеше край пътя и отвеждаше мислите на момичето право в селото. Шофьорът познавеше добре този път, но автобусът пъхтеше в завоите. Може би, защото беше вече старичък или
защото се чудеше накъде е тръгнало това младо момиче с голямата си пътна чанта.
Девойчето, седнало самичко на задната седалка, гледаше навън, а в душата му се бе промъкнала
лека тъга. Сутринта се бе раздело с родителите си и бе осъзнало, че вече ще живее самичко в това забравено
на край света селце. Но в душата му потрепваше и надежда. Кметът бе обещал в телефонния им разговор
да намери прилична квартира и любопитството на току-що завършилата студентка припкаше напред,
изпреварвайки уморения автобус.
До стаята на втория етаж се стигаше по изронени външни стълби. Самотната възрастна хазяйка ги
премиташе доскоро от снега, но вече нямаше сили да се качва до горе. Отваряйки вратата, Кристина усети
мирис на застоял въздух, примесен с нафталин и спомен за живот, превърнал се в ябълков ошав. Двойното
желязно легло не помнеше отдавна някой да е лягал на него. Пружината беше увиснала и при всяко
обръщане издаваше скърцащ звук, което направи заспиването ѝ трудно.
Сутринта се събуди от лая на кучето в съседния двор и бодрия глас на селските петли. Разбра, че будилника ѝ е осигурен и хукна надолу по стълбите да измие лицето си на чешмата в двора. Хазяйката я покани да закусят, но тя обеща да си хапне от мекичките като се върне от училище. Беше нетърпелива,
затова тръгна по-рано. Посрещна я само високият прегърбен прислужник, който бършеше праха в стаята на учителите.
- Ти си новата даскалица, значи! - изтри ръката си в дрехата той и я подаде за поздрав.
После я заведе в стаята на предучилищната група, пожелавайки на оглеждащото се с изучаващ поглед
момиче успешен ден. След половин час дечицата започнаха да изпълват стаята. Сядаха на малките си столчета, вперили любопитните си очички в нея и тихичко си шушукаха. Не смееха да пуснат гласчетата си пред новата учителка, защото още не я познаваха и не знаеха дали няма да им се скара.
Вратата се отвори и с едно къдрокосо момиченце влезе друго по-малко момченце - неговото братче. Каката го дръпна притеснено да седне до нея на столчето и то изпусна червената количка. Кристина се наведе да му я подаде и по погали по главичката.
- И ти ли ще бъдеш мой ученик? Колко е хубаво всеки да си има по една кака, която да го води сутрин
в училище! Ще ми кажеш ли как се казваш?
Детето взе любимата си играчка и преди да отговори на въпроса, сподели радостно:
- Ама ние в четвъртък ще боядисваме яйцата за Великден!
- Но после пак ще дойдеш, нали? Ти знаеш ли аз какви хубави приказки разказвам? Като види, че те няма, Педя човек Лакът брада ще ме попита за момченцето, на което още името не знам!
- Той се казва Стоянчо - отвърна вместо братчето си каката, а после се сети да каже и своето име - Аз съм Петя. Мама ходи сутрин рано на работа в града. Баба е болна, ние затова идваме и двамата в училищната детска градина...
- Чудесно, няма защо да се делите! - Кристина прегърна каката, която сякаш се беше почувствала виновна, а Стоянчо погали по бузката.
После застана с лице към всички деца, седнали на столчетата си в полукръг. Представи им се, разбра как се казва всяко едно от тях и ги попита каква приказка искат да им разкаже. Вдигнатите ръчички се надпреварваха да излизат напред, а най-нетърпеливите я молеха:
- Нека кажа аз, госпожо!
Прозвуча ѝ необичйно да се обръщат към нея така и леко се усмихна. Едно от децата пожела да чуе приказката за Снежната кралица, друго за Червената шапчица, трето за златната ябълка и ламята... Младата
учителка пъхна ръката си в куклата на Педя човек и заразказва. Беше правила това с нейните племенници
и умело навърза и преплете трите сюжета с лекотата на магьосник. Едно от децата дойде по-близо, като
седна направо на килима и следеше всяко движение на куклата. После се престраши и друго. Стоянчо също се залепи за нея, а когато спря да разказва, се разплака, че е свършила..
- Утре ще ви зарадвам с друга приказка, деца! А сега ми кажете на какво искате да играем!
- Може ли на "Хаджи Димитър"? - попита някой.
Не беше чувала за такава игра, но даде съгласието си, решена да разбере как се играе. Едно от момчетата легна на килима, а три момиченца бързо го наобиколиха. Друго от децата започна да рецитира: "Жив е той, жив е..." Когато стигна до мястото, където едната от самодивите превързва с билки раните, а друга го пръска с "вода студена", третата се спусна да го целуне в устата и всички деца избухнаха в оглушителен смях. "Това ли било?" - едва сдържайки смеха си помисли Кристина и видя как останалите "самодиви" се изредиха да целунат легналия юнак. Колко малко години я деляха от тези дечица, а колко различна се почувства!
На обяд пусна малките си ученици да си тръгнат за вкъщи, а тя пое към квартирата си с Петя и Стоянчо, разбрала, че са в нейната посока. Навън, легнала лениво в сянката на училищната сграда, ги чакаше една овчарска каракачанка. Казаха ѝ, че това е тяхното куче Нора, която беше толкова голяма, че би уплашила дори и възрастен човек. Малкото момченце я беше прегърнало през врата и вървеше успоредно с нея, а погледнеше ли ги някой отстрани, щеше за види отдолу само едни крачета, а отгоре - шапката на детето.
Преди да се разделят, си спомни как се страхуваше в детските си години от кучето на комшиите им, което веднъж, незнайно защо, се беше настървило срещу нея. Кристина прогони мислите си, прегърна и двамата, отваряйки им пътната врата към двора на тяхната къща, и продължи още стотина метра, докато стигне квартирата си. Хазяйката я чакаше и не я остави да се качи по стълбите, докато не опита мекичките. Бяха хубави като тези на нейната майка и това я подсети, че е обещала да ѝ се обади.
В четвъртък Стоянчо наистина не дойде. Беше останал вкъщи да нашари с нетърпеливите си ръчички
великденските яйца. Веднага след празника, посрещнат от нея този път с домашните козунаци на хазяйката,
Кристина отвори с нетърпение вратата на класната стая, затъжила се за малките си ученици. Осъзнаваше, че само за няколко дни бяха започнали да ѝ липсват. Подготви за всяко детенце по едно пъстро яйчице, но се учуди, че нито едно от тях не забрави да донесе и на нея. Голямата изненада дойде от четиригодишния
ѝ любимец. Стоянчо стоеше пред нея, скрил двете си ръчички зад гърба и в него явно се бореше някаква
мисъл. Накрая, може би взело първото трудно решение в живота си, момченцето ѝ подаде голямото патешко яйце. Малкото остави за себе си. Очите на младото момиче се насълзиха от умиление и то разбра, че в спомените си ще съхрани това негово решение и тези светещи детски очички! А Кристина вече знаеше, че никога няма да съжалява за това, че е дошла в това малко селце да стане учителка на бъдещите първокласници. Нейните първи ученици.
© Мария Панайотова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Щастлива си,4е имаш такива спомени.Продължавай да ги пишеш,затрогват.
-
В този разказ главната героиня съм аз, но с леки авторски изменения.
Случките с яйцето, разказаната приказка с Лакът брада, играта на децата на килима и малкия ми герой, който наистина се казваше Стоянчо и изглеждаше така умиляващо, вървейки до голямото куче са непроменени. Отначало сложих друго име на детето, но това момченце е останало така силно в съзнанието ми, че не можах да устоя и разказът сякаш сам поиска от мен момченцето да е с истинското си име. Така стана още по-достоверен!😍
Благодаря ти за разходката, която си направила тази нощ през моите произведения, миличка Иржи!😘💓🌹 -
Много благородна професия е учителската, затова и споменът за всички учители- добри или лоши е вечен! От разказа ти, Мария, блика умиление...
-
И сега трябва да ти се извиня, че разказът ми те е отвлякъл!🤣🤗💕 Ама те учителките са си сладкодумници, прехвърлям вината на Кристина!😄 Приятно ми беше да те видя, проявявайки интерес към написаното от мен, Дороти! Благодаря!💖
-
Зачетох се в разказа ти, докато пътувах в автобуса. Така ме увлече, че като приключи и се огледах, се оказах два квартала след моя 😅
-
Благодаря ти, Мини!💖
-
Много приятен разказ, Мария! Радвам се, че прочетох!
-
Аз продължавам да обогатявам колекцията си от кулинарни заглавия!😄 Благодаря ти за милия коментар, DPP!💝
-
Толкова леко разказано и с онова приятно чувство на умиление
Хареса ми. -
Имам лични спомени като учителка в едно Елховско село. Много от разказаните истории са преживени от мен там. И досега си спомням с голямо умиление за тези дечица!💖
Благодаря ви, Миленка и Коста!😍 -
Още помня моята първа учителка другарката Павлова,напомни ми за нея Мария,за което искренно ти благодаря.Поздрав.
-
. Много мило ми стана, докато го четях и се поставях ту на мястото на младата учителка, ту на мястото на децата, които учи. И усетих много любов и от двете страни - благословена искрена любов, която топли сърцата и ги възражда за живот
-
Миличка Роси, така се радвам, че при моите прозаични опити се отбиват творци като теб с утвърдено перо и безспорен талант като разказвачи!😍 Много съм ти благодарна за това! Лека седмица ти желая!💖🤗😘
-
Да си учител не е професия, това е призвание. С този разказ, ти го напомни, Мари!🌹
-
Беше с друго заглавие първоначално, но яйцето е символ за излюпването на новото и реших, че е подходящо.
Благодаря ти, Таничка!🤗💕🌹 -
Мари, много хубав разказ!
Хубаво е да има такива добри учителки!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
