За вируса, човеците и котките
Тази сутрин кварталът осъмна със снежен човек. Стоеше си на детската площадка, близо до големия чинар, един такъв наперен, с класическа метла и сламена шапка, с черни въглени вместо копчета. Но нямаше уста – на мястото, където трябваше да бъде голямата му усмивка, някой бе вързал кърпа. В сутрешната дрезгавина превръзката се сливаше с белотата на пресния сняг, но когато съвсем се разсъмна, всички видяха, че снежният човек беше с противовирусна маска.
Макар да бе още рано, по терасите наизскачаха хора. Чу се глъч, детски смях, даже песен. Някой бе преправил „Щъркел шарен, дългокрак“ на „Снежко се завърна пак“. И имаше защо – този късен мартенски сняг, който три дни трупа на преспи и разхвърля на виелици, си беше истинско завръщане на зимата. За последно, си казваха хората един на друг през терасите. Не така обаче стоеше въпросът с карантината. Страшната болест, връхлетяла изневиделица, бе затворила града и държавата, и май целия свят – и краят ѝ не се виждаше.
Затова сега, подключени в панелките, хората гледаха втрещени снежния човек и недоумяваха. От два дни в града имаше вечерен час – кой по тъмното, с риск от глоба, е събирал снега, правил е топки, лепил е с тях снежен човек? Защо го е сторил, какво е целял? И дали е бил с ръкавици, или е пипал снега така, направо с голи ръце? Ами ако е бил заразен? Контактен да е бил само, пак стига, знае ли човек откъде може да му дойде! И сигурно е бил без маска – ами ако е кихнал?
Децата напираха да излизат. Майките гълчаха, бащите ругаеха. Някой замери снежния човек с ледена буца, откъртена от перваза. Шапката на Снежко отхвръкна, с нея и половината му глава. Чу се смях, после гръм – някой явно хвърли пиратка. Сякаш беше сигнал – майките затикаха пред себе си ревящите деца, бащите тръшкаха балконските врати и пускаха завеси и щори. Над безлюдния град лягаше поредния мартенски ден – сив и муден, заснежен, безконечен.
Някаква котка, сива и тя, но млада и пъргава, пресече площадката и се закова. На рамото на снежния човек, откъм ранената му страна, бе кацнал синигер и съсредоточено клъвкаше снежни кристалчета без страх от зараза, от болест и смърт. Котката загледа премрежено птичката, приклекна и ... се отказа. На покрива горе, скрит зад комина, чакаше котарак. По мартенски лекомислена, писаната тупна с опашка, с няколко скока премери близкия чинар и се метна на покрива.
Две клончета отрониха скреж и под него, топли и дъхави, блеснаха пъпки. "Животът е хубав!"– запя синигерът. Пролетта му изпрати мила усмивка и превърна снега в съживителен дъжд.
Снежният човек изтъня до геврек и се скри в коренака под чинара. Мъжете дигнаха щорите. Жените простряха пране по балконите. Зад тях децата пляскаха весело и сочеха проясняващата се далечина.
Великден бе скоро, но пътят до него, както от памтивека се знаеше, бе път на страдание.
© Венета All rights reserved.
