За вируса, човеците и котките
Тази сутрин кварталът осъмна със снежен човек. Стоеше си на детската площадка, близо до големия чинар, един такъв наперен, с класическа метла и сламена шапка, с черни въглени вместо копчета. Но нямаше уста – на мястото, където трябваше да бъде голямата му усмивка, някой бе вързал кърпа. В сутрешната дрезгавина превръзката се сливаше с белотата на пресния сняг, но когато съвсем се разсъмна, всички видяха, че снежният човек беше с противовирусна маска.
Макар да бе още рано, по терасите наизскачаха хора. Чу се глъч, детски смях, даже песен. Някой бе преправил „Щъркел шарен, дългокрак“ на „Снежко се завърна пак“. И имаше защо – този късен мартенски сняг, който три дни трупа на преспи и разхвърля на виелици, си беше истинско завръщане на зимата. За последно, си казваха хората един на друг през терасите. Не така обаче стоеше въпросът с карантината. Страшната болест, връхлетяла изневиделица, бе затворила града и държавата, и май целия свят – и краят ѝ не се виждаше.
Затова сега, подключени в панелките, хората гледаха втрещени снежния човек и недоумяваха. От два дни в града имаше вечерен час – кой по тъмното, с риск от глоба, е събирал снега, правил е топки, лепил е с тях снежен човек? Защо го е сторил, какво е целял? И дали е бил с ръкавици, или е пипал снега така, направо с голи ръце? Ами ако е бил заразен? Контактен да е бил само, пак стига, знае ли човек откъде може да му дойде! И сигурно е бил без маска – ами ако е кихнал?
Децата напираха да излизат. Майките гълчаха, бащите ругаеха. Някой замери снежния човек с ледена буца, откъртена от перваза. Шапката на Снежко отхвръкна, с нея и половината му глава. Чу се смях, после гръм – някой явно хвърли пиратка. Сякаш беше сигнал – майките затикаха пред себе си ревящите деца, бащите тръшкаха балконските врати и пускаха завеси и щори. Над безлюдния град лягаше поредния мартенски ден – сив и муден, заснежен, безконечен.
Някаква котка, сива и тя, но млада и пъргава, пресече площадката и се закова. На рамото на снежния човек, откъм ранената му страна, бе кацнал синигер и съсредоточено клъвкаше снежни кристалчета без страх от зараза, от болест и смърт. Котката загледа премрежено птичката, приклекна и ... се отказа. На покрива горе, скрит зад комина, чакаше котарак. По мартенски лекомислена, писаната тупна с опашка, с няколко скока премери близкия чинар и се метна на покрива.
Две клончета отрониха скреж и под него, топли и дъхави, блеснаха пъпки. "Животът е хубав!"– запя синигерът. Пролетта му изпрати мила усмивка и превърна снега в съживителен дъжд.
Снежният човек изтъня до геврек и се скри в коренака под чинара. Мъжете дигнаха щорите. Жените простряха пране по балконите. Зад тях децата пляскаха весело и сочеха проясняващата се далечина.
Великден бе скоро, но пътят до него, както от памтивека се знаеше, бе път на страдание.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Венета Всички права запазени
