Загадката от Вселената „Facebook“

***
В заведение  сядам с лице към вратата и с гръб към стената. Бях прочел, че така прави Джак Ричър, героя на Том Круз. Аз не приличам по нищо на Джак Ричър, за Том Круз да не говорим. Шкембето не прилича на плочки на корема, а да вдигаш литър и половина бира, не е като да вдигаш 100 от лежанка. А за стрелбата - ако Джак Ричър може да уцели муха, кацнала на челото на врага, то аз мога да уцеля само нарисуваната муха в писоара на WC-то в мола. Седя си и гледам към вратата, сякаш през нея ще влезе най-опасният човек, а аз ще извадя беретата и ще го гръмна. 
През вратата влезе Мишо. Ако имах берета, наистина щях да го гръмна. Отдалече ме съзря и приближи с бързи стъпки. 
Мишо е мой съученик от основното училище. Виждам го веднъж на  5 години и всеки път ми се иска да не го виждам.  
-    Ооо, батенка, к‘во прайш ве, мойто момче? – жизнерадостно се обърна към мене и без да съм го канил, седна на масата ми.
-    А, нищо, тука. Чакам…
 Мишо премина в атака – същата, както преди 4-5 години , когато го бях видял за последно.
-    Да ми дадеш дестина лева, че жената е в болницата, пък аз няма с к‘во да съ приберъ до село да ѝ зема дрехи.
Жена му вероятно  последните 5 години е в болницата, щото последния път Мишо пак ми искаше 10 лева, да иде да й донесе дрехи. Тогава схемата проработи. Проработи и сега. Дадох му 10 лева, само да ми се махне от главата.
-    Мише, бързай да не изтървеш рейса, че аз имам една среща.
-    Ооо, няма проблем, Карадимчев. Извиняай, чи съ видяхми.
***
Случката беше от преди 3-4 години. Георги я поукраси и смени името на героя. Публикува я и зачака като въдичар на брега на езеро, дали някоя камбанка ще звънне т.е. , дали ще има  някой вдигнат палец или усмихнато личице. Няколко приятели я лайкнаха. Дори писаха в коментарите: „Брей, ти откога прописа?“, „Имаш някакви заложби!“. 
Две седмици след това, никой вече не лайкваше историята и Георги я отписа като „бестселър“. 
***
Днешният петък беше доста напрегнат. Задачки, проблеми -лудница. В понеделник трябваше да подадат жалба в КЗК. Георги прекара дълго време в разговори с адвокати и четене на документации.  Беше станало седем, вечерта. Слезе уморен по стълбите и се качи в колата. Телефонът му звънна - колежката Милена. Георги помисли, че сигурно е нещо, свързано с жалбата и вдигна. 
-    Кажи, Миленка. 
Беше гладен, искаше му се да се прибере по-скоро. 
-    Жоро, извинявай, че ти звъня по това време. Удобно ли е? – гласът ѝ беше тревожен, дори треперещ.
-    Да, няма проблем . Тъкмо си тръгвам.
-    Извинявай, че те питам, но срещал ли си тези дни някакъв Боян и да си му казвал къде живеем? - гласът й продължаваше да трепери, макар да се опитваше да го овладее.
Георги се стресна. Нещо не беше наред.
-    Чакай малко. Какъв е тоя Боян? И откъде, накъде ще му казвам къде живеете? 
-    Ами, дойде у нас и каза, че ти си му казал къде живеем. 
Георги беше като  ударен с мокър парцал.
-    Миленка, к‘во става? Защо да казвам на някакъв си Боян къде живеете? Първо, никакъв Боян не съм срещал и второ, аз дори не знам къде точно живеете. Когато съм те карал до вас, съм те оставял пред блока. Даже не знам в кой вход си.
-    Не знам, но този Боян дойде и позвъни на вратата ни и каза на Митко, че от тебе знае къде живеем.
-    Абсурд. Не знам к‘ъв е тоя и какво е казал, но няма как да е свързан с мене. Ти познаваш ли го?
-    Не, но той май познава Митко. И освен другите каза твоето име: „Георги Карадимчев“.
-    Какви други?
-    Ами, спомена на Митко и някакви други имена. Но каза, че те срещнал и от тебе знае къде живеем.
-    Миленка, не ме побърквай. Не съм срещал никакъв Боян. И за какво е идвал този Боян у вас?
-    Не знам. Поискал от Митко 10 лева. Жена му била болна.
Георги направо се втрещи. Цялата, публикувана от него преди две седмици история във фейса, премина през ума му, сякаш я гледаше на екрана на смартфона си. 
„Не може да бъде“ – каза си наум той.
Милена беше лайкнала поста с историята и после на работа го беше поздравила за писателските опити. 
„Няма как да е истина“ – отново си помисли Георги. 
А истината всъщност беше, че Мишо от фейсбук историята се казваше Боян в истинския живот.
Митко, съпругът на Милена, беше от същото малко градче - Дуваново, от което беше и Георги. Бяха учили в едно и също основно училище. 
Сега –  4 години след случката и 2 седмици след разказването й във Facebook, някакъв Боян звъни на вратата на Милена със същия сценарий и казва, че ме е срещнал тези дни и аз, едва ли не, съм го пратил у тях. Нямаше никакво разумно обяснение.
Минаха няколко секунди, през които всичко това се изниза през ума му.
-    Ало, Жоро. Чуваш ли ме?
-    Да, да, чувам те. 
-    Добре, забрави. 
Милена  затвори.
Георги остана в колата още няколко минути като попарен. Извади телефона и пак набра Милена. Тя вдигна на чак на шестото позвъняване. 
-    Ало, кажи, Жоро. 
-    Миленка, единствената връзка, която правя от цялата тая история, е, че Мишо от разказчето във Facebook, което коментирахме онзи ден, всъщност се казва Боян и наистина ми е съученик от основното училище в Дуваново.
-    Добре де, от къде знае къде живея аз? – Милена леко натърти и Георги усети по гласа , че е раздразнена и леко уплашена.
-    Чакай малко. Ти видя ли го? Как изглежда?
-    Нисък, слаб и плешив. Със стари дрехи.
„Мамка му!  – изруга наум Георги. –  „Това е същият Боян.“ , а на глас каза:
-    А, стига. Не може да бъде. И к‘во , казва, че аз съм му дал адреса Ви, така ли?
Отсреща се чу приглушен мъжки глас – „Дай ми го!“
-    Не знам. Митко говори с него. Чакай, давам ти го. 
-    Ало, здрасти, Митко – леко сконфузено поздрави Георги.
-    Здрасти.
-    Кажи, ся, к‘во се случва?
-    Ами к‘во се случва, преди малко дойде тоя Боян и каза, че от тебе знае къде живеем. Че те е срещнал тези дни. Поиска ми десет лева, че имал някакъв проблем, жена му била в болница. Ама от къде ще ми знае адреса тоя. Откакто сме се преместили, дори не съм си сменял регистрацията и се водя на стария. А тука правихме ремонт на входа и няма никакви табели с имената ни на пощи, на врати  или на звънци. Полицията да ме издирва, няма да ме намери, а този идва и ми звъни на вратата. Каза, че от тебе знае. И твоето име спомена.
-    Какво значи, че е споменал и моето име? И за други ли е говорил? Митко, няма начин този човек да е свързан с мене, пък и аз не ви знам адреса, нито къде точно живеете. -Георги звучеше така, сякаш се оправдаваше за нещо, за което е виновен. Той знаеше, че не е виновен за нищо, но Митко и Милена се съмняваха, дори бяха сигурни, че е замесен. 
Георги продължи да се обяснява:
-    Тя, Милена, каза ли ти за това, което съм публикувал във Facebook. Всъщност,  това е единствената връзка между мене и случая.
-    Какъв Facebook,бе? Какво общо има Facebook? – изненада се Митко. 
-    Ами, отскоро публикувам кратки разказчета във Фейса, неща, които са ми се случили. Преди около две седмици публикувах случка с този Боян, как ме срещна преди години и ми поиска 10 лева, че жена му била в болница. Само че в разказчето го нарекох „Мишо“. Сега нямам никакво обяснение за това, което се случва. Освен с някакви вселенски връзки,… в които не вярвам или поне не вярвах до преди пет минути.
-    Виж какво, Георги – Митко втвърди тона. – Този знаеше къде живеем. Каза, че ти си му казал. Аз го зная още от Дуваново.  Този човек има психични проблеми. Лежа няколко пъти в лудницата. И сега идва и ми звъни на вратата. Айде, аз си бях вкъщи. Ама утре ще дойде пак и к‘во праим тогава, ако ме няма? 

-    Митко, не знам какво да кажа. Сега, като ми разказваш, си спомням, че в училище му викахме „Боян, лудия“ и че той още тогава имаше някакви психични проблеми. 

-    Не бе, аз нито те упреквам , нито нищо. 
Митко в действителност го упрекваше. Беше сигурен, че Георги има нещо общо. 
-    Той каза твоето име, заедно с другите. Каза Георги Карадимчев. Каза, че те е срещнал и че и ти си му дал 10 лева.
-    Но това беше преди 3-4 години.
-    Не се знам неговият мозък как ги свързва нещата. Той може да си мисли, че е вчера. И друго. Този има феноменална памет. Цитира ми имената на децата от махалата, с които си играехме едно време. Изброяваше ги, сякаш че ги чете по списък. Помни като слон. Пак казвам, нито те обвинявам в нещо, но този ми цъфна на вратата на апартамента. Дадох му пари, той си тръгна, но се чудя, к‘во да правя. 
-    Не помисли ли да извикаш полиция?
-    И за к‘во? К‘во мислиш, ще направят?
-    И аз се притесних.Този може утре да звънне и на моята врата. Нашите звънци на входа са с имената на семействата. Може би наистина е по-добре да се обадим в полицията.
-    Абе, к‘ва полиция, к‘ви 5 лева? Кой ще ти се занимава с някакъв луд? Добре. Няма какво да говорим повече.
-    А бе, не е добре.
-    Ами така е, ама какво да кажа. Айде, чао.
-    Чао, лека вечер.
Георги остана още няколко минути в колата и  превъртя всичко през главата си още веднъж. Всички връзки водеха или към Facebook, или към Вселената, или към Вселената “Facebook”.  Публикуваш нещо за някого, като му сменяш името. Някой друг лайква публикацията. После първият човек звъни на вратата на втория. Георги не си падаше по теории на конспирациите, но случилото се го препращаше точно натам. В ума му нахлуха хиляда въпроса. Дали Боян имаше Фейсбук профил? Дали болният му мозък не го е накарал да търси в мрежата и какво е намерил - имена, адреси? Боян познаваше него, познаваше и Митко.  Дали е достатъчно интелигентен и подготвен, за да търси в разни бази данни? Как, в крайна сметка, е разбрал къде живее Милена?
Георги усети главоболие. Всичко хем се подреждаше, хем се объркваше. 
Главоболието и гладът се засилиха. Беше  20:15ч.
След малко си беше в къщи. Разказа на съпругата си цялата история – искаше да я предпази от Боян, но се мъчеше нещата да не изглеждат твърде странни, каквито всъщност бяха. 
Реакцията беше: 
-    Не се вкарвай във филми. Обяснението може да е много просто. 
***
Боян вървеше по слабо-осветената улицата, облечен в сив, износен анцуг. Преди 3 часа пак беше избягал от клиниката и се беше придвижил „на стоп“ до града. Видя мъж, който слизаше от хубав джип. Уличната лампа освети за не повече от 5 секунди лицето му. Боян моментално го позна - имаше феноменална памет за образи и имена - Митко от Дуваново. Като деца живееха  в съседни блокове и играеха заедно. Митко не забеляза Боян. Влезе във входа насреща. Боян видя как лампите на стълбището светнаха и Митко се появи на стълбищната площадка на втория етаж. Зави наляво. След няколко секунди в прозореца на втория етаж, вляво от стълбището, се появи бледа светлина, а след още няколко целият прозорец светна. Някой беше светнал, първо в коридора, а след това и в стаята. Боян изчака около 5 минути. Нямаше часовник, нито телефон. Преброи 5 пъти от 1 до 60. Влезе във входа, в който преди малко потъна Митко. Качи се на втория етаж. Застана пред вратата на левия апартамент и натисна звънеца. Вратата се отвори на около 1/3  и в процепа надникна симпатична жена с домашни дрехи. Жената виждаше пред себе си  нисък, слаб и плешив мъж на средна възраст, в избелял анцуг.
-    Кого търсите? – попита тя.
-    Боян съм аз, Боян Кунчев… от Дуваново. Митко тука ли е?
Жената се обърна  и извика по посока на хола:
-    Миткоооо, някакъв човек от Дуваново те търси.  

19.02.2022