Завръщане

  Тишината звъни, точно като след буря. Съзерцавам момичето отстрани. Дори и в състоянието каращо я да се държи досущ като себе си, аз я обичам. Тя лежи на леглото срещу огледалото. Оставила е диханието си някъде, където хората живеят без спомен за смърт. Без идея за минало, без мисъл за утре. Тя е прозрачно момиче. Сега ми е сърдито. Може би не точно на мен, а на възприятията ми. Хората са извор на страдание. За мен. Долавям и най-малкия ужас в очите. Прихващам като емоциометър трептенията. Сега кожата ѝ е просната на леглото. Нещо стърчи от целофана на сърцето. Разстила дългата си сянка по чаршафа. Мести бавно пръста си. Брои нещо. Онче-бонче, онче-бонче... Тръгвам към нея, за да я завия. Неловко е пред мазохизма на съзерцанието ѝ, да взема да ѝ кажа, защо броенето не си струва. И да го казвам, няма да ми повярва. Пък и тишината е така режеща, че ще започне да стърже с нокът по стъклото, при най-малкия шепот. Нека утихне. Чух я веднъж да ми казва, че от корените на пораженията са поникнали и разцъфнали цветовете на радостта. Затова се връщам в нея. Всъщност ще стигне една пухена завивка и за двете ни. Гушвам се в нея и ѝ прощавам мислено за това, че не ме иска. А аз наистина я обичам, но не толкова вандалски, че да го изрека на глас. Тишината неспирно звъни.

Тя е затворила очи. Мирише на любимото ми тяло. Нищо, че се страхува да се помири с мен. Кожата ѝ потреперва след всеки мой допир. Огледалото ни наблюдава. Все така се случва, че то винаги стои срещу нас. Нищо, че пак видимо отразява само нея. Вече не ѝ се брои. Не ми се ще да ѝ припомням, че брои грешно. Затова го повтаря безброй пъти и без мен се обърква. Иска да ѝ помогна, но е прекалено неподготвена за отговора. На нея ѝ харесва да взема крайните случайности за знаци. А всъщност без мен не умее и да ги тълкува.

– Защо се върна? – ме пита, докато галя нейните коси. Статичен проблясък на възглавницата. Мека влажност в гласа ѝ от желанието да ѝ отговоря. Защото не знам как да живея без теб – си мисля, но тя не ме чува. Защото какъв е смисълът на нашето съществуване, ако не се хвърляме един срещу друг в битки, ти срещу мен, или аз към теб. Летим, лазим с обелени колене поотделно, или се караме като ревниви любовници, които обаче не са способни да приемат нечие друго притежание, форма, или завършеност.

– Аз те притежавам – казвам. – Въпреки, че ти винаги се съпротивляваш. Въпреки, че не ти харесват грубите ми мисли, грубите ми истини, или безплътието ми. Все пак ти си моя. – Тя мълчи. Нейната въздишка, противно на моите очаквания не е бялото знаме на примирието, но звучи успокояващо и аз продължавам да ѝ шептя. – Желанието ми да съм с теб, да те пазя, или да те обладавам, всеки път, когато ти не ме желаеш, е по-силно от мен. И дори сега когато в очите ти гори пренебрежението, а устните ти топли и подпухнали са готови да ме ухапят, аз пак ти целувам. Аз съм твоя бунт. И ще бъда безпощадно прям, ако утре пожелаеш да ме упоиш в сладките си морфинови илюзии.

Не каза нищо. Само чух клепките и как примигват под завивката. Кап – кап. Кап – кап. През прозореца влязоха ръка за ръка хладнината на нощта, заедно с няколко капки дъжд. Тишината запя от ламаринения перваз. Аз застанах над нея. Тя се беше обърнала и лежеше по гръб. Топлината на гърдите ѝ ме заля.

– Хубаво ми е. Не ме пускай. – прошепна, когато я целунах няколко пъти. Косите ѝ се разпиляваха по бялата възглавница. Аз още стоях над нея.

– Върни се в мен. Моля те, върни се.

Тя изви глава назад и нейните тяло и форми се откроиха. Нахлуването в нея, дойде като дългоочакван прибой. Червеният фар се пръсна в заря. Под завивката засвети, а в очите ѝ полетата с цветя заблещукаха от светулки. И беше сливане. И беше топло. И беше зримо. Всичко, онова което не можех да видя или почувствам без нея. Тя. Моят дом.

Аз нейното аз и съвест.