Зовът на Кукувицата

Има места, които изглеждат сякаш са докоснати от Бог. Също като Белоградчишките скали —изумителни природни образувания, разпростиращи се на около 30 км около град Белоградчик. Грандиозният скален ансамбъл включва внушителни скални монументи, които наподобяват крепостни кули, пирамиди, силуети на хора, животни и гъби, с височина до няколко десетки метра. Тези форми се издигат величествено над зелените гори, ливади и лозови масиви, създавайки внушителна гледка. Те са се формирали преди около 230 милиона години, като всяка скала носи своята уникална легенда.

Според една от легендите – „Легендата за Мадоната, Конникът и Метохът“ – много отдавна, на двата най-високи върха между Белоградчишките скали, се намирали два манастира – мъжки и девически. В девическия манастир живеела необикновено красива монахиня на име Витиния, или Вита, както я наричали родителите ѝ. Често срещала в планината млад овчар, който свирел ненадминато на кавал. Когато слушала музиката му, сърцето ѝ се изпълвало с любов и копнеж. И овчарят я обикнал.

Един ден, при родителите на Вита, дошъл стар калугер. Смаян от хубостта ѝ, той им казал, че тя трябва да бъде скрита в манастир, защото тази красота не водела на добро и можела да я погуби. Обезпокоени, родителите ѝ я завели в девическия манастир, ала тя изпаднала в дълбока тъга и всеки ден плачела самотна в килията си.

Една нощ се разразила страшна буря. Вита стояла на прозореца и изведнъж чула името си. Това бил гласът на овчаря, който станал послушник в мъжкия манастир. Те си прошепнали жадуваните думи и обещания. Оттогава започнали да се срещат тайно, влюбени, дори и манастирската тишина не можела да ги раздели.

Но след време Вита все по-често се затваряла в килията си и не излизала дни наред. Монасите помислили, че е болна. Скоро, обаче, се чул детски плач. Игуменката избухнала в ярост и заповядала да изгонят Витиния и нейното дете, като наказание за срама, който хвърляла върху манастира. Изпратена с проклятие, тя тръгнала по каменистия път, притискайки детето си до гърдите.

Тогава се случило чудо! Земята се разтресла и женският манастир се срутил с грохот, поглъщайки всичко живо в него. Вита и детето ѝ се вкаменили, заедно с останалите монаси. Лука също се вкаменил, точно пред манастирската врата.

И до днес, в сърцето на Белоградчишките скали, се виждат вкаменените фигури на Витиния и Лука – монахинята и монахът, които се обичали, но съдбата ги разделила завинаги.

Въпреки че пътуванията винаги имат посока, те не винаги имат ясна цел. Или поне така изглежда на пръв поглед. Често поемаме по път, водени не толкова от планирано намерение, колкото от усещане, порив или нужда от промяна. И точно в тази неяснота се крие смисълът — защото понякога самото движение напред е по-важно от крайната дестинация.

Дори ако можехме да се връщаме назад във времето, не бихме имали силата да променим случилото се. Както не бихме могли да въздействаме на събития в бъдещето, за които още нямаменито знания, нито опит.

И това пътуване не беше по-различно. Само че този път съдбата бе избрала неочаквана посока— и вместо радост, бе донесла страдание.

Стефан не се бе помръднал вече повече от час. Студеният утринен вятър пронизваше дрехите му, но той не трепваше. Втренчен в скалата пред себе си, сякаш се опитваше да проникне отвъд нея, в друг свят. Сълзите му не спираха, а болката от загубата го бе приковава към това място — неподвижен като каменните исполини наоколо.

Само преди дни усещаше топлината на тялото ѝ и попиваше аромата на кожата ѝ. Гласът ѝ бе еликсир за душата му. Никоя друга жена не бе докосвала така дълбините на същността му. Само Нина умееше да разсъблича душата му с изтънчеността на магьосница. И той я боготвореше.

Сега, обезумял от тревога, отчаяно отказваше да приеме мисълта, че тя е изчезнала. Мислите му бушуваха като буря. Отново и отново прехвърляше всеки миг, всяка дума, всеки поглед от онзи ден. Но колкото и да се опитваше, картината не се подреждаше. Последните им стъпки по пътеката още отекваха в съзнанието му, а след това – празнота. Сякаш някой бе изтрил самата реалност.

Изведнъж усети странно притегляне към скалата – като силата между два магнита. Сърцето му ускори ритъма си. Изправи се и се огледа. Главата му бръмчеше, сякаш в нея живееше цял кошер. Въпреки изгарящото желание да докосне скалата, той се откъсна и пое надолу по склона. С всяка крачка жуженето отслабваше, докато накрая изчезна. Отдаде всичко на напрежението и реши да се върне по-късно. Сега мислеше само за хотела, за топлината, за кратък отдих. Но отчаянието, че на Нина се е случило нещо непоправимо, го разяждаше отвътре.

Съдбата често ни връхлиташе с неочаквани събития – както добри, така и лоши. Поставяше ни пред изпитания, които дори и да не бихме успели да преодолеем, ни отвеждаха в посока, която тя така или иначе беше отредила за нас. Така всъщност ни напомняше, че не можем да бъдем господари както на съдбата си, така и на времето!

Последната година от студентството си Нина и Стефан най-накрая се бяха решили да посетят Белоградчишките скали. Толкова пъти бяха отлагали – все заради лекции, изпити и университетски задачи. И сега, изпълнени с нетърпение, те се радваха на възможността да посетят това тайнствено място, за което се носеха легенди. Безспорно, мястото бе уникално - тук Господ щедро бе наливал красота, без да пести. Но пътуването им щеше да се превърне в изпитание, за което никой от двамата не бе готов.

Бяха се запознали на една скулптурна изложба още в началото на следването си. Погледите им се срещнаха зад гърба на статуя, озаглавена „Влюбени с гълъби“. В онзи миг сякаш мълния ги бе пронизала — останаха вперени един в друг, неподвижни, безмълвни. Така започна тяхната любов: дълбока, искрена и сякаш предопределена. Любов, която нищо не можеше да разруши. Или поне така изглеждаше... докато не тръгнаха на тази екскурзия.

Стефан се върна при скалата рано следобед. Вятърът бе станал по-остър, а над Белоградчишките скали се сгъстяваха тежки дъждовни облаци. Той отново и отново обхождаше пътеките, водещи към „Кукувицата“, но от Нина нямаше и следа. Накрая застана лице в лице със скалата и вдигна ръце, сякаш отправяше молитва. Никога досега не се бе молил – дори по празници не прекрачваше прага на църква. Сега обаче ридаеше и с глас се молеше Бог да му изпрати знак, някаква следа, която да го отведе при любимата.

И тогава отново усети силното притегляне. Скалата го теглеше към себе си, а сред вихъра се разнесе звук, напомнящ песента на кукувица. Той бе чувал легендата, че при бурен вятър скалата издава такива звуци, оттам и името ѝ. Но никой никога не бе споменавал за това странно усещане – сякаш самата скала искаше да го погълне. Зави му се свят, краката му се подкосиха и се строполи на земята.

Когато отвори очи, дъждът вече плющеше по лицето му. Беше прогизнал и вкочанен от студ. С мъка се изправи и тръгна надолу по склона, подпирайки се ту на някоя скала, ту на дърво. Тогава го видя – синьото шалче на Нина, закачено в храст и подмятано от вятъра. С треперещи ръце го сграбчи и пъхна в джоба си. Сърцето му заби лудо. Значи тя е била там! Със забързани крачки продължи по пътеката към хотела.

Вечерта, докато седеше на масата, Стефан разказа на хазяите какво му се бе случило.

– Чували сме и друг път истории за хора, изчезнали край скалите – промълви разсеяно стопанинът. – Някои сами се връщаха, а други… така и не ги намериха. Но за такова усещане – сякаш скалата те дърпа към себе си – никой не е говорил.

– Чакай! – намеси се жена му, сякаш внезапно си спомни нещо. – Имаше един случай… Един мъж се появи изневиделица от скалите. Беше облечен в потури и с калпак – като старите българи по време на робството. Държеше се странно. Все питаше що за дрехи носим, що за храни ядем. А щом видя автомобил, припадна и се разкрещя като обезумял. Хората го помислиха за луд или за актьор. Какво друго да мислиш? – жената се прекръсти. – Но след това изчезна така внезапно, както се бе появил. И никой повече не го видя.

– Пътници във времето! – обади се един старец от съседната маса на хотелския ресторант.

– Татко, какви ги говориш? – смъмри го хазайката. – Това е само във филмите, дето гледаш по цял ден.

– М-м, не! Не е само във филмите – усмихна се старецът, докато натъпкваше тютюна в лулата си. – А и аз филми напоследък не гледам, само ги слушам сегиз-тогиз… те, две очи – за къде по-напред! Но да знаеш, дъще, че хората могат да пътуват във времето! Дори и без вълшебни шапки!

Гостите се подсмихнаха, ала от уважение към годините му не го опровергаха. Скоро забравиха думите му и се върнаха към вечерята си.

Стефан се оттегли в стаята си. На сутринта смяташе отново да се върне при скалата. Той уви шалчето на Нина около врата си, сякаш то можеше да го пази и да я приближи, и потъна в неспокоен сън.

Събуди го шумът отвън – нова група гости се настаняваше в хотела. Стефан набързо събра малкото си багаж, но щом погледът му се спря върху раницата на Нина, тъгата го преряза като нож. В сърцето му обаче пламна решимост: ще я търси, докато я намери! Защото истинската любов не угасва за една нощ. А без нея животът му бе немислим.

Закрачи по калдъръмената уличка към спирката, решен да помоли автобусния шофьор да предаде писмо на родителите ѝ. Не искаше още да звъни по телефона — новината за изчезването на дъщеря им можеше да ги уплаши до смърт. За негова изненада, зад волана седеше същият човек, който бе докарал групата им преди три дни.

– Намери ли момичето, синко? – попита той загрижено.

– Не още… но пак отивам при скалата. Няма да се откажа, докато не я върна. Но моля те за една услуга… – и Стефан му обясни за писмото.

– Това ще го сторя за теб – кимна мъжът. – Но чуй и мен. Преди време едно момиче изчезна край скалите. Вчера чух, че се върнало. Разправяло, че живяло в друго време, сто години назад, и едва не го убили, понеже го мислели за шпионка. Сега всички викат, че е луда. Но, знаеш ли, понякога лудите не са чак толкова луди – виждат онова, което другите не могат. Ако и твоето момиче се върне и говори чудновати работи, не я съди строго!

Стефан за втори път чуваше подобна история, но отхвърли мисълта. Метна раницата на гърба си и пое с бързи крачки към „Кукувицата“. В гърдите му гореше необяснимо предчувствие, че днес ще види Нина отново.

Изправи се пред скалата, където последно я бе видял. Жуженето в ушите му се върна, притеглянето стана непоносимо. Преди да се усети, вече бе докоснал камъка с двете си длани. Вихър го обгърна, сякаш торнадо го изтръгваше от света.

После всичко стихна. Стефан се свлече на земята, облегнат на камъка. Гледката около него бе същата – и все пак различна. Небето беше по-чисто, въздухът – по-суров, а далечни гласове и тропот на коне изпълваха простора.

Той вече не беше в своето време.

Годината беше 1850 — началото на Белоградчишкото въстание.