Зубрачката от първия ред
От първи клас си знаеше мястото. По възможност в центъра, понякога на левия или десния чин, но винаги на първия ред.
Навремето първолачетата се бутаха кое да седне там, после се усетиха и започнаха да заемат стратегически позиции назад. Освен, ако „моля другарката“ нямаше свои виждания за конструирането на класа по места.
Тогава на първия, че и на втория ред, сядаха помощните материали на преподавателя – учениците, на които винаги можеше да се разчита. Особено при открити уроци или посещения на шефове. Цялото представление беше отработено грижливо – сценарий, подготовка, репетиции, плътно разпределение кой, кога, как…
Родителите й бяха наредили – от първия ред да не мърда. И тя не мърдаше. Беше винаги готова за изпитване – дори, когато не я питат. Дясната й ръка беше тренирана – чуе ли се въпросителна интонация в гласа на учителката, стрелкаше се нагоре и застиваше там. В което време тя трескаво ровеше из паметта си – какво трябва да отговори… Не какво е правилното или точното, а каквото трябва… За нужната оценка…
Не беше лесно. Защото наивниците учеха, за да знаят. А защо? Бележката се пише веднъж, знаеше тя, после тия знания са излишни. Най-често, де. Понякога трябваха и за друго изпитване…
Затова изтренира мозъка си – запомня и изчиства. След оценка – всичко излишно отлиташе нейде в безкрая. За да освободи място на ново запомняне.
Разбира се, учителите я харесваха. За разлика от съучениците, но те не пишеха оценки.
Приеха я веднага в университета – беше заучила всичко по конспекта от кандидат-студентския сборник.
В университета – пак така. Отработена методика, защо да я променя?
Колежките й скитосваха, появяваха се рядко на лекции и упражнения, после за три дни преди изпита наваксваха пропуснатото. Само че тя винаги беше на линия – на първия ред. На банката, където добре хем вижда, хем я виждат.
Нямаше време за колегите. Мъже много, ще се намерят, времето е напред.
Само дето последната година повечето колежки се оказаха или с дете, или бременни, или очакваха сватба.
Тя излезе късметлийка. Случайно попадна на колега, който я забавляваше, забавляваше… И се разбра, че трябва да се женят.
Но той се оказа от типа мъж, мечтан от жените – наивен и добър. Удобен за дресировка, лесен за обработка. Истински диамант, но от меките…
Няколко години той тича на две работи, а успоредно с това строеше апартамент за нея. Е, накрая го прибраха за известно време в болницата, обаче апартаментът стана. Голям, хубав, за чудо и приказ…
Вдовицата много си го обичаше. Защото пътем мъжът й я остави сама, а все нещо трябва да се обича. Котка, апартамент, най-вече себе си…
А тя ходеше редовно на работа, където много я харесваха шефовете. Не се замисляше, изпълняваше, не ги тормозеше с оригинални предложения и някакви лични мнения. Просто не измъчваше никого със собствено мислене. Докато се пенсионира.
А наскоро след това й сложиха снимката на първия ред върху таблото в центъра. Минаваха всякакви хора – и млади, и стари, някои поглеждаха снимката, двама-трима дори промълвяваха: „Тая пък коя е? Уж от нашия набор, ама не я знам…“
Защото на тия от първия ред се вижда само гърбът и под него…
© Георги Коновски All rights reserved.
