Отцъствах от града доста често. Седмици наред, понякога месеци. Работех като пътуващ търговец и основната ми задача бе в това стоката да стигне и до най-отдалечените краища. Оставях жена да обитава скромния ми дом, но заварвах стаите пусти. Никоя от тях не можа да издържи на самотата. Жените си тръгваха: Мария, Жасмина, Калия... Ставаха популярни в други градове и в други общества.
Искало ми се е да имам деца от всяка. Представях си как домът ми се разраства и придобива онази форма и вид, с който би се гордял всеки средностатистически гражданин. Но се наложи да свикна с факта, че отсъствието поражда отсъствие.
Беше време да „се спра“, мислех си. Работата в кварталния магазин или в някой от онези търговски центрове, които се намираха на края на града означаваше, че щеше да се прибирам ежедневно, за да топля красивото тяло на момичето, което щеше да роди моето дете.
В минутата през която взех решение повече да не пътувам по работа на вратата ми почука Зюмбюла. Помислила си, че нещо имам ...