Отивам на лозето, а там майка навън пържи риба.
Баща ми на масата, орехи чука с чука.
Тия техни ръце дето вечно не спират,  все нещо човъркат, ровичкат земята, садят.
Доматите тая година не станаха, клати майка главата, черешите също - рано пролетта мина слана.
Но каквото Бог дал, и каквото има - живи сме, значи Надежда има в света.

Трудничко ходят с боси нозе по земята, те не ползват обувки - едно са с пръстта.
Вечно носят те свойта мотика, и аз мисля - това ли е техният кръст?
Като децата се радват на всеки завързал домат тия хора.
И чувствам как става ми драго, и смешно ми става да гледам тия познати усмивки по техните стари лица.
А после след обед полягват за малко, покриват се от лютото слънце с книжка в ръка.
И пак се усмихват - живот си живеем, ми викат,
Живот си живеем.
На лозето на край света.
В късното пладне пак тръгват, и шетат гордо прегърбени, бавно оглеждат повереното им от самия Господа Бога парченце Земя.
А тия техни ръце, те вечно не спират.
Все нещо човъркат, и ровят, и пипат.
Много дни са отминали, много дни са отминали... добре, че забравят се с времето някои стари неща.
Като двама от Рая.
Като Адам и Ева.
Като хора от всичко опитали - и мъка, и радост, и страх, и тревога, и щастие, но и печал.
Повярвайте хора, не Патриарха, не попа, не...
Точно тия техни ръце благославят света.