Сега много автори пишат за селото. Сякаш то съществува. Разказват за байовци, за кръчми, за седенки. За спорове разказват, за оброчища, сватни, изневери, платнища, реки, в които се перат чаршафи; за моми и момци с червени кафтани, а също и за овчари, които благородно умират преди да са си изпили последната ракия време.
Така пишат едни. Други пишат за спънъка на времето и го обясняват с жуженето на съдбата, която не е оплодила дърво, но в същото време се явява предопределена от ницшеанството – борбата за живот предполага пчелата да умре самоотвержено, защото е загубила смисъла на своето... дрън-дръндуване.
И едните, и другите пишат. За неща, които не са видели. Не са чули. Не са усетили. Хубаво е да пишеш така. Защото е просташко.
В същото време села вече няма. Овце – също. Овчари – тук-там. Току се мерне някой очвар и му одерат кожата – я данъчни, я бракониери.
Спънъкът на времето е толкова спънат, че онези, другите, които пишат за него, са затънали в безвремието на алкохола и наркотиц ...