Гарван гарвану

     Сега много автори пишат за селото. Сякаш то съществува. Разказват за байовци, за кръчми, за седенки. За спорове разказват, за оброчища, сватни, изневери, платнища, реки, в които се перат чаршафи; за моми и момци с червени кафтани, а също и за овчари, които благородно умират преди да са си изпили последната ракия време.

     Така пишат едни. Други пишат за спънъка на времето и го обясняват с жуженето на съдбата, която не е оплодила дърво, но в същото време се явява предопределена от ницшеанството – борбата за живот предполага пчелата да умре самоотвержено, защото е загубила смисъла на своето... дрън-дръндуване.

     И едните, и другите пишат. За неща, които не са видели. Не са чули. Не са усетили. Хубаво е да пишеш така. Защото е просташко.

     В същото време села вече няма. Овце – също. Овчари – тук-там. Току се мерне някой очвар и му одерат кожата – я данъчни, я бракониери.

     Спънъкът на времето е толкова спънат, че онези, другите, които пишат за него, са затънали в безвремието на алкохола и наркотиците. Те са съвременнисти – едно ново явление на литературата, което я отвежда в кофата за боклук. А по-често – в тоалетната чиния, там по-добре се завихря и причинява страсти. На мига и за мига. Дрога.

     Единствено остава темата за любовта. Тази дето, я няма. Сексуалната любов. Чукането. Колкото повече чукаш, толкова повече врати се отварят. То и врати вече няма. Така че и чукането вече не е същото. Нахлуваш лесно, влизаш и после не знаеш защо си нахлул. Няма излизане.

     От това дърво на живота по-долу. От него няма излизане. Ето, вижте:

     – Значи няма любов? – облиза се гарванът. Той има нещо като език, но рядко се облизва. За друго му служи. – Колко прекрасно!

     Гарванът стои на клон. Клонът винаги е черен. Е, този клон беше нечерен и гарванът беше по-ненормален от другите поети. Говореше.

     – И няма време? – зарадва се политикът. Той си беше свършил всичко навреме, даже се беше изпикал. Нямаше дългове. Всичко друго имаше, включително простата. – Това е прекрасно!

     Политикът беше седнал на друг клон и ръфаше ноктите на краката си. Не беше маймуна. Но имаше висше образование. И милиони в пари и в самочувствие. И простата имаше.

     – Селата са частна собственост! – съобщи местен юзбашия, който беше закупил хиляди декари земя от малоимотни и многоимотни хорица, част от които бяха забегнали в чужбина за да търсят друга земя, необитавана от примати. – Това е прекрасно! Давам пари под лихва! Вземам лихва под пари!

     Взеки юзбашия е банкер.

     – Водата е моя! – съобщи пиар-лицето на млада концесионерска фирма и се надупи. Имаше червило на задника. Млад задник, още нямаше трийсет, но напълно успял. – Ние разпределяме водата. Тя е наша! Раздаваме я като дар! И вместо заплата.

     Пръдна с радост. Имаше квота за това. Май беше мъж.

     Значи ни даряват с природата, която са придобили на концесия.

     И времето е на концесия.

     И държавата е на концесия. Затова и данъците са концесионна такса, нищо друго.

    Любовта по-често е под наем, но когато я одържавят – и тя ще стане на концесия. Може да обичаш според концесионната квота. Повече не може. Като парниковите газове. Младият пиар-задник знаеше това. Може да пърди по два пъти на ден. По две минути на сеанс. Не повече.

     Виж, сексът е друго. Той са раздава срещу талони. Има си ред.

     – Какъв ред? – пита политика, който имаше жълта книжка. – Ние създаваме реда. – За секса няма ред. Който случи, той ще сполучи. Пазар. Аз имам талон!

     Размахваше жълтата си книжка. Пълна с талони беше тя.

     И други политици от клона се разврякаха, за малко за уплашат гарвана.

     Чух ги да питат:

     – Защо ни е армия? Защо ни е полиция? Защо ни е народ? Нищо не ни трябва. Само два-три курорта и това-онова ни стигат. Особено това-онова. Другото е на концесия. Важното е да държим властта. А власт не се държи чрез народа. Властта се държи против народа! Това е хилядолетно!

     От прокуратурата дадоха съгласие. Тя беше отдел към звеното за опазване на околната среда към Министерството на спорта. Не беше задължително нейното мнение. Пък и на нея бяха отредили клон на дървото, който едва се държеше. Сигурно скоро щеше да се скърши.

     Съд нямаше, защото никога не се стига до него. Дървото не е чак дотам разклонено. Щом няма спорове, няма нужда от съд. А и кой ли ще спори с битието?

     В пазара на секса няма никакъв ред, но това безредие е регламентирано. Всяко нещастие е резултат от закон. Семействата са анахронизъм; като селата са. Дивни девойки се разхождат голи по телевизиите – всичките частни, приватизирани, обезсмислени. Не девойките, а телевизиите. Обществени девойки няма; те имат право на лична публичност чрез разврат. Виж, националната телевизия е на концесия за четиресет години. Като летището. Едно човешко безсмъртие време, значи не е много. Вид петилетка.

     И така: няма села, няма справедливост, няма хора, секс, щастие, надежди, медии, природа, работа, нищо няма.

     – Така е! – изтрака с клюна си същият гарван. Езикът му беше черен. – Това ви казвам! Това е гробище! Какво очаквате?

     Наистина беше гробище.

     Мислех, че съм в центъра на София.

    Обърках се. Бях тръгнал към библиотеката. Оказа се, че е съборена. И хотел на нейно място има. Какво ли живее там? Онези, дето пишат за селата? За щастието? Любов? За полетата с житата? За децата с протрити колена? За надеждите на младите? Там ли пеят последните си песни най-добри ни певци? Поетите?

     Едва ли. Вече – не. Библиотеката я няма. Това е хотел. Там хората спят. Като всичко останало.

     И се прибрах в гробището без да усетя времето. То бездруго не е мое. Как да го усетя? Нали се махнах от него.

     Още беше светло.

     – Не прочете ли табелата, призрако? – попита ме охраната. – Няма място за теб повече. Не може да се върнеш.

     Наколо беше пълно с булзодери и друга тежка техника. Имаше информационна табела.

     – Как така? – Ужасих се при вида на тези охранители. Бяха корейци или поне другоземци: очите им бяха като пендарите на баба ми. В тази земя нямаше такива като тях, изродили са се сигурно. – Това си е моето гробище. Моята държава. Моят гроб. В крайна сметка.

     Събраха се още корейци. Може и да бяха Виетнам. Но приличаха на цигани.

     – Не може всеки призрак да си влиза в покоя. Трябва да платиш такса. Закон! И не ми говори за „крайна сметка“. Аз ще ти видя сметката! Имаш ли касов бон за престоя тук? Всяко нещо се плаща.

     Виж ти. Човек не може да поизлезе от гроба и ето ти – нов закон!

     – Ние сме повече от вас! – рекох му заплашително. И понеже нямаше как да му докажа това, другите призраци бяха заети да страдат, му казах: – Виж гаргата!

     Тя усети погледа ми и се изплези. После изграчи. За какво ѝ е този ужасен език наистина? Но пък хубаво плаши с него смъртните.

     – Аха. – Главният портиер разбираше български. Махна към колегите си, те спряха булдозерите. Изпсуваха и чуха гласа на главния портиер: – Пусни го тоя призрак да мине! По изключение. Щом говори с гарвани, значи е дявол.

     И се обърна към мен:

     – И повече да не съм те видял! Тук ще се строи мол! До него – банка! Билдинг! Можеш да влизаш само като клиент, акционер или политик. И никак другояче!

     – А тленните остатъци? – попитах уплашено. Свикнах с това гробище. – Нима ще ги изхвърлите?

     – Няма нищо тленно, като те гледам – изхили се главният портиер. Даде знак и булдозерите тръгнаха.

     Още не беше мръкнало.