Feb 18, 2017, 2:21 PM

Споделено 

  Essays » Personal
1565 0 0
1 min reading
Хората, които ме познават, знаят, че Той е винаги с мен. Портретът му е вкъщи, на стената, в колата ми, в камиона, в джобчето при личните ми документи. Но най-важното – той е в сърцето ми.
Защото аз вярвам в него. И знам, че и той вярва в мен.
Гледа ме. Гледа ме и вижда всяка моя голяма или малка лъжа, всички лоши помисли, всичките ми бесове, всяка съзнателно направена неправилна постъпка.
Тогава погледът му става тъжен и в него се чете разочарование. От мен.
Сякаш ми казва – "Очаквах повече от теб..."
А на мен ми идва да се разплача като дете, да му се извиня, да му обещая, че няма да правя повече така и да го помоля да не ми се сърди и да продължи да вярва в мен.
Защото имам нужда от него.
Защото той единствен никога не ме разочарова.
Защото знам, че ако се опитам, мога поне малко да приличам на него – честният, истинският, идолът на цяла една нация.
Апостолът на свободата, Дяконът,
Васил Левски.
Моят Васил Левски! ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© All rights reserved.

Това не е есе, просто си записах мислите. Те не са художествено произведение, а само едно откровение.

Random works
: ??:??