Родих се в самотния сън на звездите на малка планета в покрайнините на Вселената. Пръстен от гъсти мъгли я закриваше и на практика беше невидима. Живеехме щастливо. Сутрин се къпехме в роса, тичахме из изумрудената трева, пускахме хвърчила и гледахме как се закачат по буклите на розовите облаци. И вятърът обичаше да си играе с тях.
Тук Вселената бе изляла най-чистата си мисъл. Всичко беше съвършено. Красотата ни заобикаляше отвсякъде. А най- хубавото беше магията. Всеки от нас притежаваше по една. Затова никога не скучаехме. Всеки ден бе различен. Използвахме магиите си, за да създаваме още повече красота и да се забавляваме. Имахме всичко. Имахме цялото време на света.
Докато един ден…буклите на облаците увиснаха, вятърът замря, а яркото ни слънце и седемте му невести – луни потъмняха. В средата на огромната поляна, където играехме се материализира голямо черно кълбо. Помислихме, че някой си прави неуместна шега, но досега подобно нещо не се беше случвало. Замириса на страх. Всъщност ...