Самотно
В мансардата тиха и скромна,
през малко прозорче брои,
звезди – имената им помни,
измисля им нови дори.
Далеч от тълпата и смога,
чертаe си карта – с лъчи.
Говори си нощем, тя с Бога,
а денем – мълчи ли, мълчи.
Тя храни три гълъба, бели,
с трошици, на тънък перваз.
Преглътнала болки, раздели,
на котката често на глас,
понякога стих рецитира
и приказка тихо реди.
Светът я остави на мира.
Тя – луда, сега и преди.
Понякога просяче, босо,
усмихва в душата дъга,
излива тя, в стих нескопосан –
лъчистата своя тъга.
А дойде ли ден, да прелитне,
душата, небесния праг,
бял гълъб, с очи любопитни,
в мансардата връща я пак.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
