Слънцето пръсва стотици лъчи,
листенцата розови тихичко капят
цяла нощ пял, моят славей мълчи,
воалите нощни в росата се стапят.
Едничкото време, в което съм аз,
и тихо е, тихо до плач и до болка.
Съня от нощес ще разкажа без глас.
Не пита тревата, ни кой, нито колко.
Денят ми змия е, в тревата пълзи.
прикрива се шарено в есенно злато
Усещам ухапване. Няма сълзи.
Умирам в съня си. Тогава, когато..