Въодушевлението на Мъндьо малко спаднало, когато акушерката му съобщила, че Найден, всъщност е Найдена, но както са казали хората: не можеш да посееш пшеница, а да ти се родят картофи. Затова Мъндьо решил, че Найден се отлага за следващата сеитба.

Акушерката положила дъщеричката в неговите ръце. В мига, в който очите на Найдена блеснали, озарили неговото лице, той се ухилил като дорест кон и забравил за предчувствията си.

За всички от селото беше голяма изненада, защото не се беше раждало скоро толкова красиво момиче в околността, ако не броим сестрата на Надя – Цветелина, която я изпреварваше само с три години.

 Улицата растеше от деца. Дъждът ги поливаше, слънцето ги хранеше, а игрите ги възпитаваха. Случваше се в тъмната нощ, някой жител да побегне към чужбина. Изчезваше тихомълком и чак след някоя година ставаше ясно, че си е продал къщата и сега там живеят непознати хора.  Появиха се пришълци със скъпи коли. Взеха да си правят басейни, да вдигат етаж, след етаж, изпипваха всяко ъгълче, балконче, така все едно си правиха паметник. Опразни се и къщата, която граничеше с тази на Гошо. Един плет ги делеше, а тогава и плета си събраха, и  металните колчета, както се казваше: чисти сметки, добри приятели. В последните години те едва свързваха двата края и когато се събуди селото, нямаше и следа от тях.

Побягваше от време на време и някое влюбено туркинче с българин или обратно. После през оградите, посред нощ идваха тайно като крадци, за да измолят братята или сестрите си да им съберат малко багаж, за да имат някоя дреха на гърба си за първо време.  

 Заедно с детството  се нижеха дните, като листа на тютюн – ту с песен осъмваше селото,  ту с мъка. Ту със сватба, ту със смърт.  Джобовете на младежите непрекъснато стояха празни. От обръщане да търсят пари за Кока Кола, се бяха прокъсали. Кожите им – обгорели, зеленясали от корените домати, косите им миришеха на кравешки хълбоци,  ръцете – жълти в мазоли, от скатаване на работа,  а ноктите начупени – пълни със земя, вместо да се гордеят с тях, все ги криеха под масите и ги чопкаха, и ги гризеха от притеснение, да не ги вземат за селяни. Както носеха кръвта на живота от изгрев  до изгрев, така и той ги носеше – ту наужким, ту наистина, затова когато изпълнявайки задълженията си, дремеха върху маркуча за поливане,  а петела изкукуригваше  реалността като пред умирачка,  всичко от предната нощ им се виждаше толкова далечно и хубаво, все едно се е случило с някой техен двойник.

  Найдена и Цветелина пораснаха  стройни и лъчезарни. Всяка светеше със своя хубост и, когато влезнеха някъде, дори и да не стигаше достатъчно светлина в помещението, вътре изведнъж се просветляваше. Затова човек се объркваше коя от сестрите, по-напред да гледа. Найдена ли, която приличаше на бяла бреза, с тъмносини очи – очи, като мъдрото небе. Сякаш, прохождайки, а после затичвайки се, единствено в нощното небе се беше взирала, а то си беше свило дом в погледа ѝ, по същото време, когато и вятърът е сресвал нейната гъста и подивяла коса, мъчейки се да я укроти с милване. Или сестрата Цвети – дива, мургава и непонятна като смокиня, ухаеща на арабска нощ. Но така висока и  зеленоока, че колкото и да се протягаше човек, все не можеше да я стигне – ръцете му празни се връщаха, и като че ли в отговор на това, искрящото зелено във взора ѝ блестеше още по-дяволито, хвърляше в смут младежите и си играеше с тях, така както обича да си играе котката с мишка. Едната – дива, сладкодумна и весела, като баща си, а другата  – тиха, силна и дълбока като майка си. И като минеха двете през големия път към центъра, омагьосваха всичко живо, дето можеше да вижда, затова  бабите не пропускаха да кажат: "Пу! Машала! И да ги плюят против уроки.

    Жената на Гошо – Катя, която въпреки че отвън сияеше мека и красива, като дъхава пролетна утрин,  отвътре стоеше корава, като суров диамант и този диамант, по-сигурно беше, че ще порязва, ако се опитат да го отчупят, отколкото че ще разкрие сърцевината си. Оказа се наистина корава и не се отчупи, дори когато в гимназията Найдена започна да боледува, а бабките се съюзиха в злословие,  дори тези, които не си говореха преди, станаха първи приятелки и от сутрин до вечер се снижаваха покрай плетовете, като че ли предчувстваха, че иде нещо черно. Непонятно беше за приятелките на Надя, защо родителите ѝ изведнъж я скриха от очите им. Спряха я да посещава дискотека, спряха я да излиза. Решиха, че сестра ѝ, която имаше фантазията на Шехерезада и трудно преглъщаше слабостта на татко си към Надя, смятаха, че тя ги послъгва, твърдейки, че Найдена е развила алергия към слънцето и може да се показва само през нощта. Чудно им беше на всички. Никой не беше чувал за такава болест. Възрастните започнаха да задават въпроси, младите се шегуваха. Като никой не знаеше, че докато те питаха, или се шегуваха  бялата, светлата и гладка кожа на Найдена се покриваше с обриви, в сините ѝ  очи изтичаше мрак, а тялото ѝ – стройно и налято от женственост, след което се обръщаха момчетата, чак спираха, загледани така, като препарирани, забравяйки накъде са тръгнали. Дори тялото повяхваше, а живота бликащ от него се е обезцветяваше, с надеждата да падне нощ – крехка от тишина нощ, но достатъчно преливаща от кислород, цвят и мирис, достатъчно търпелива и настойчива, за да я вдигне на раменете си и задържи духа  здрав.

Докато започваше първата година от отшелничеството на момичето, мъдрите мълчаха с надежда, че ще отмине, че е нещо временно, нещо като грип, като шарка. После казаха, че докторите налучкват диагнозите, но след неясно колко изследвания, предписани мехлеми, хапчета, вливания на кръв и лежане по болници, баща ѝ Гошо се свърза с професор по редки болести, който го осведоми, че заболяването е изключително рядко срещано и единствения начин да запазят живота на момичето, е то да привикне да живее в тъмнина. Така през онази година Найдена, най- чудното цвете, което можеше да се роди в тия ширини, заживя от собствената си светлина.

С Волгата си, Гошо водеше една жена от града, психолог, помагаше  на Надя да преживее по-леко адаптацията. Майка ѝ пригоди малката къщичка, която се намираше навътре в двора и в началото заживя с дъщеря си. В къщичката някога бяха живели родителите на Гошо. Затъмниха стаите, запушиха всички пролуки, откъдето можеше да влезне светлина, и там Надя се зарови в учебници и книги.

 Истината е, че връстниците на момичето се бяха улисали в своята младост, в мечтите си и започнаха все по-рядко се сещат за нея. Чуваха от време на време новини от сестра ѝ. Казваше им, че Надя се е вманиачила да отглежда цветя – излизала през нощта, за да им говори и те взели, че се сдобили с човешки ръст. Тогава те си представяха Найдена между тях, обляна в лунни отблясъци. Как не ходи, а танцува. Движи се между всички тия цветни хора, които уж са цветя, но могат да я чувстват, а коприната на нощницата на Надя е струя водопад, обливащ раните от светлината. И докато си представяха подобни картини, сестра ѝ Цвети, с големите си зелени очи, дълго оглеждаше реакциите им, а те мълчаха.

  Мълчаха и повечето от жителите на селото, но колкото повече мълчаха и неглижираха клюките, те толкова повече търсиха пролука към тях. Понякога съскаха като змии, които се разгъват от кълбото на зимния си сън,  през другия край на реката; стигаха до центъра; минаваха през църквата и джамията, докато пееха молитви; после в барчето плъзнаха. Съскаха с гласове на хора, които зад дланите си шептяха греховете на дъртата баба – майката на Гошо. Разказваха, че е изгонила първата снаха бременна. Гошо я докарал една нощ Гошо от другата страна на реката. Била помакиня и имала диабет. Как било възможно тя да роди здраво дете, я питала свекървата, а накрая я завела да затрие детето. Голям грях, голям грях стори Данка! – старите пепелянки пръскаха отрова из магазина, докато си купуваха хляб. Свекървата изпъдила снахата с празна утроба, докато Гошо отбивал военната си служба. После от срам цялото ѝ семейство се изселило в далечно село. Не се помнеше точната хронология, знаеха я само живите стари и тя достигаше до останалите – едва, едва, като на откъслечни вълни. Всякакви неща се разказваха, както се разказват във всички села  и украсени, и странни. Но повечето, които познаваха Гошо не толкова отдавна, не можеха да си го представят с друга жена. Или по-точно невъобразимо им беше да си го представят с друга, по-различна от неговата. Защото, когато свикнеш да гледаш всеки ден двама души заедно,  те се врязват като портрет в съзнанието и нищо не е в състояние да счупи този портрет на две.

 И докато Надя кой знае чии грехове изкупуваше, Цвети  държеше за ушите един младеж и го целуваше страстно. Момчето беше дребно и слабо, стигаше до рамото ѝ, затова леко се повдигаше и я гледаше, както теленце гледа майка си. После сядаха на някоя маса пиеха три, четири часа пилешки бульон, защото от целувки огладняваха,  пушеха насипни цигари и се целуваха. Но, ако момчето случайно минеше по-назад със стола, Цвети извиваше дългия си крак, като кука, придърпваше рязко стола на момчето и впиваше устни в неговите.

Достигаха новините и до Мъндьо, знаеше вероятните си бъдещи сватанаци, а Цвети редовно наказваше да не излиза вечер. "Страх лозе пази"  си мислеше Гошо, обаче не беше лозе, където го оставиш, там да го намериш, нито с плашила да накичиш къщата, нито с електрически жици да я опасаш, нито вървеше да стреля по живо месо. И тях майка ги беше раждала, и над техния живот се трепереше, и за техния хляб някой си кривеше гръбнака. Прииждаха от време на време ергените, но малки, плахи още, не смееха да слязат от колите си, само въртяха гуми пред къщата на Мъндьо, пускаха сирени, фарове, светлини, кой каквото имаше. Мъндьо ги целеше с пиратки, пускаше пиперливи шеги по адрес на финансовото състояние на родителите им, а Цвети налюдаваше от задния двор, изпод някое коренче домат и се кискаше.

Всяка вечер Гошо питаше жена си:

-       Кате, външната врата заключи ли?

-       Заключих я, Гоше. – отговаряше спокойно тя, докато раздигаше масата.

-       А ключовете къде ги остави?

И тя му предаваше връзката с ключове, така сякаш му предава дневната си смяна на стражар.

Тогава Цвети наблюдаваше как баща ѝ като някакъв скъперник великан, слага в джобчето на панталоните си връзката ключове, а после чуваше как заспива спокоен, защото държи съкровищата си заключени.

 Обаче каква преграда можеше да бъде една заключена врата, има няма метър, метър и нещо за свободата. С дългите си крака Цвети я прескачаше, както антилопа прескача скала, изпречила се на пътя ѝ, но не от страх да не я убие куршум, а решетка. И хайде, навън при приятелките, при смеха, при музиката, при скритите копнежи, с въздишките в тишината и при блестящите в тъмното тайни, които бързаше да открие. А каква радост беше, когато се върнеше, да чуе как баща ѝ хърка дълбоко от спалнята. Сигурно никой не би се зарадвал толкова на такова пронизващо нощта хъркане.

И така, на другата сутрин Мъндьо се събуждаше и намираше ключовете в джоба, вратата заключена, непокътната, а Цвети просната в леглото спеше в безвремието на слънчевите лъчи. После идваше обед. Стаята се изпълваше с горещина. Въздухът ставаше тегав и нетърпим. Тогава тя се събуждаше. 

По същото време, в което Надя заспиваше.

  Събуждаха я щурците, накацали по асмата. При всеки дребен шум на двора, те още повече заиграваха с цигулките, а тя ги слушаше и си представяше, че е някъде на бал. Тогава обримчените ѝ с тъмни мигли небеса се изпълваха с отблясъци. Изведнъж прозорците на къщите в селото светваха и тя ги гледаше в захлас. Един, след друг се нижеха, като гердан от луни. Коли прошумяваха покрай шосето за града.  Кучета лаеха някъде в далечината, още по-далече някой слушаше музика. Тъжна, дори непоносима беше мелодията за момичето, чак ѝ се струваше, че може да се разплаче, заради този, който я слуша.

В една такава вечер, прозорчето на къщата до тази на Гошо – светна и така стоя неугасено през цялата нощ.

 На другата сутрин всички се запознаха с новия собственик на съседския имот. Всички, освен Найдена.

/следва/