Гарите са едни от най-самотните кътчета, на които можеш да чакаш нещо, което съществува единствено в мислите ти. Защото сме способни да създаваме проекции на хора, чувства и на действия. Защото често защитаваме и дори извиняваме нечии постъпки. Преглъщаме поредните загуби, които непременно пишем на своя сметка. После отново се явяваме там с най-прекрасната усмивка, зад която се надбягват хиляди страхове.

     Не спира да вали, а студът е решил да прегръща въздуха като любовник, който се сбогува. Всеки е заключил вратите на собствения си свят и се чувства престъпник, когато понечи да надникне в чуждия. Допушвам цигарата си и я хвърлям между релсите. Хората казват, че вярата е лека жена – ти я даваш и ти я прибираш. А аз бях толкова свикнал с мисълта, че тя не се прибира у дома, та дори изпитвах облекчение, задето не се налагаше да я събирам от пода точно тогава, когато угаждаше на слабостите си...

    Поредният влак спира. Чудя се за къде бързат всички тези души, които скачат нетърпеливо от последното му стъпало? Никой не ги чака. Никой не ги търси с поглед. Никой не тича към тях развълнувано. Никой не чака никого. После я забелязвам измежду тълпата… Единствената жена, която харесвам с червено червило. Жената, с която си бяхме признали почти всичко в тишината, а дори не се познавахме.

     Сграбчих китката ѝ, а нещо дълбоко в мен пропука с такава сила, че по очите ми пропълзя безсрамна тъга.

        – Не мога да повярвам! – възкликна тя. – И ти ли ще пътуваш?

        – Налага се...

        – Май с теб винаги се срещаме по път.

     Замълчах. И двамата претърсихме джобовете си за поредната надежда, която щяхме да захвърлим в кошчето за боклук или между релсите, а после тръгнахме в една и съща посока. На две преки все още дишаше „Барът на червеите“. Така го наричаха, защото бе най-близкото топло местенце до гарата, където всеки забравяше да брои минутите до следващия влак. Алкохолът беше ужасен, затова го изсипвахме в чаша горещ чай и пропускахме тази подробност.

        – Значи и ти знаеш за червеите... – почти успях да се засмея.

        – Може би ще ти се стори странно, но тук съм била повече себе си от всякога.

        – А изглежда сякаш...

     – Много неща изглеждат по определен начин. Просто нямаме смелостта да ги представим иначе. Ти... още ли пишеш?

        – Случва се, защо?

     – Просто любопитство. Знаеш ли, когато те видях за пръв път... бях убедена, че се занимаваш с изкуство, просто ми беше трудно да определя какво точно правиш.

        – Не знам дали там присъстваше някой, който да не се занимава с изкуство.

     – Всеки може да гъделичка изкуството, но са малко творците, които истински въздействат.

        – Не всяка емоция е лесна за разбиране.

        – Защитаваш ги. – усмихна се широко тя.

     Ако трябваше да бъда честен с нея, може би щях да потъпча поредната си цигара без колебание и да ѝ заявя, че веднага щом улових вниманието ѝ в онази вечер, вече бях сигурен, че срещата ни не е случайна. Вместо това допих отвратителния алкохол, опитвайки се да се концентрирам върху вкуса на чая. Времето в този бар спираше, но ангажиментът да сме там за някого... или за никого, а по-скоро за душевната си моментна пълнота... ни накара да забързаме за последната си спирка.

        – Не е редно, но ще те прегърна. – каза преди да се качи във влака.

        – Поне този път успяхме да си кажем „чао“.

       – Обещай, че ще го забравиш веднага, щом го чуеш – не искам да бъда там, където сега ме чакат. И може би не сме си казали „чао“ с причина...

     Последва оглушителен шум. На пристигащ или заминаващ влак – не знам. Спомням си, че когато отворих очи, усещането бе сякаш току-що някой си беше тръгнал от прегръдката ми...