“Айфонът ми го няма” — само по ЗигиТВ

    Най-важното на една телевизия, драгий читателю, е да светка, присвятква, мята акъл, па той дали е верен му пука само на кучето… Затуй се аз тази сутрин покачих на пиадестала на Великолепието и твърдо и тъй смело се прикотках да направя едно дългоочаквано бленувано щастие — Сутрешно предаване със Зигфрид Заспалий. Или по-скоро, На Кафе със Зига с дрезгавия глас (нали знаеш, брате, първото ти “Добро утро” винаги е шедьовър на заспалото изкуство, та сметнах да уважа този тембър, достоен за Оскар. Пардон, за Грами. Абе, за Павароти… За Бочели? Не знам ги!). Едвам отворил клепки, с още подпухнали от топло сънче бузки, се аз горд мъж на 37 години (с думи, тридесет и седем) запътих към студиото, което, не питай къде се намира, защото да ти кажа кирия нямам, не ще ти дам адрес, та после да ме осъдиш, че не съм 170см висок, както обичам да казвам, а 167… 

    Та, отидох аз, докат пътувах с колата (за който не помни, колата ми е малка, но надъхана!) ме триста и двама човека засякоха, ама аз спал-подпухнал даже им не избибитках, виках си, то те бързат рано сутрин, значи ще да имат най-спешна работа. Ти представяш ли си, брате, да бързат толкоз за да отидат на работа на кафе и цигарка… не можем да си представим подобна загуба на бързане!

    Отворих вратата на студиото: едни яркожълто-сини стени, едни цветни възглавнички във всите цветове на колелото с цветовете… пардон, на палитра за рисуване где си се мъчил да смесиш нещо, ама с гняв си треснал всите маслени бои заедно, уж експресионизъм, пък то станало колело! 

    Да, драгий читателю, моля, не очаквай от моя милост логични твърдения, става ли, а? С колко разказа на това да те науча трябва?

    Та, тъй де! Така ми се прищя да ритна една от тез възглавнички и да осъдя за щети по зрението ми, ама се въздържах, викам си, гости ще има Шоуто на Зиги, сутрешното предаване, не треба да се почне на кон и тояга. Тоест, на ръб. Абе, имах предвид, на нож. Ръб, нож, кой ти знай!

    Седнах в креслото — кожено, модерно, черно, могъщо, високо, тежко, внушително, забележително… накратко, мирише си на парици, и приготвих ръцете си в най-респектиращ жест — със сплетени пръсти пред гордите полу-български мишци, кръстосах краката белким по-учено да приличам, и прибрах си усмивката под мустака. 

    Разбираш ли, драгий читателю, че за едно високостойностно сутрешно предаване най-важен от вси важности е екипът. В моя случай, имах си цял един екип, пардон, един човек, който да се грижи всичко да мине по правата черта. Момчето нема да ти кажа кой е, защото тъй ще да ударя плесница и в следствие тежко ще да накърня топлата си репутация, с която съм познат надлъж и нашир по на хората онлайн екраните — а именно, сериозната си осанка на някой, който прави нещо много важно за едни много важни работи и значи нещо за нещо на някого някъде по някое си време. 

    — Айде — една голяма камера се пред подпухналото ми сънено лице изпречи — ще започваме да снимаме! 

    — Кафе! — махнах с ръка аз, още преди да сме се със сериозностите заели.

    Намръщи се момчето, де с тая камера можеше да ме тресне и да ми избие главицата от врата, а мозъчето ще ходя да го гоня покрай шарените възглавници. Ужасът си скрих зад бляскави огромни сини очи. И не, брате, не си правя комплимент, а цитирам жена ми, де все ги тях опява, че хубави били. Две хубави очи, душата на Зигѝ, е казал Поета. Ама разбира се, че тъй е казал! И най-вече, в перфектна рима!

    — Аз да не съм ти бакшиш?! — ядоса ми се помагачът.

    За два-три мудни мига се ний гледахме в очите като вълк и сърничка. Ама аз съм зайчето в тая приказка, от мен да знайш! Подскокнах с желание тежкия катаклизъм да избегна като сам си кафе направя. Ех, тежки времена, даже екипът ти, брате, ще те трепе. Нема любов на тоз свят! 

    Не след дълго се появи и първата ми гостенка, кат тъкмо си кафето бях напудрил до размерите на сметанова торта и още не бях започнал тирадата, предхождаща поканата на гости. Гостенката ми изтънчено тропна с токче па ми проби ушите, даже обеци закачули по тях. Народна дивотия (фолк дива, нали така?!) беше тя, имали сме си приказката, тя голям глас вади, нали дива ти казах, див е и викът, всичко е диво… тъй де, все на концерти съм ѝ ходил, та затуй като я слушам и ту ми паднат обеци, ту нови ми пробива... Ето я, тупка с токчето тъй както само жените си знаят, да трещят прозорците и да кънти юнашката душа.

    — Здравейте, драги зрители — заговорих пред обективу, смигвайки на излъгалата се да гледа телевизия млада душа на петстотин гигаметра от тука де я даже не познавам, ама важно е да се смигне, като казваш “здравейте”, инак те на нищо правят вълците и литературните критици. 

    — Здравейте, Мадона Преславна Певческа Лейди — поздравих и моята познайница. 

    — Здравейте, Зигфрид Философ!

    — Днес сте гост…

    — Гостеница! — прекъсна ме тя нацупено. 

    — Ам, да… гъсеница… пардон, гостеница сте на Сутрешното предаване със Зигфрид Заспалий, за да обсъдим належащи в обществото важни затрогващи аспекти от ежедневието на безкофеиновото кафе — заявих с ясен, камбанен глас, който в стените отекна, блъсна се и в камерата, и в приятелчето зад нея, и се отрази най-ярко в репертоара на певицата.

    — Ще се радвам да съм полезна!

    — Съмнявам се, Мадам Лейди — махнах ази с ръка — ама аз съм логичен и общителен човек, който най-великите качества у хората намира! Факти! 

    Тя попремига, малко смутена ми се видя, ама флуоресцентните лампи си по нежната ѝ кожа играеха на криеница, та ми се миглите ѝ видяха по-дълги и извити, устните по-сочни, а косата по-пищна, та си и мисълта забравих и мозъка избяга.

    — Пуркоа! — каза тя, категорично и предизвикателно.

    Сепнах се.

    Ама тя на френски ли сега ще вземе да псува бедничкия Заспал?

    — Моля?

    — Пуркоа, или там както се казваше “Такъв е животът”! — тя сви рамене. 

    Тихо. Тихо, нищо не думай. Недай си Боже да ти каже, че СеЛаВи е “ще ти тресна една възглавница”, че тогази лошо става.

    — Нека да започваме! Наскоро бяхте в реалити шоуто “Айфонът ми го няма”, бихте ли споделили вашите впечатления от предаването, как се чувствахте там?

    Тя нацупи малките устнички, преметна си краката веднъж-дваж за подсилване на впечатлението, и очите ѝ в миналото заплуваха.

    — Така… — бавно започна тя — това е едно много прогресивно и трагическо предаване. Първият път, когато си загубих телефона в предаването, взех телефона на гаджето ми да звъня на майка ми.

    — На майка Ви? Па защо точно на майка си ще звъните, Мадам Лейди?

    — Ами, за да я питам къде ми е телефонът! Тя не знаеше, баща ми изпадна в паника и спешно се обади на Бърза помощ, а в предаването само един от съдиите ми се обърна.

    — Как така “обърна” бе, госпожа? Тоест, госпожице?

    Тя изсумтя.

    — Вие нали знаете, че за да се явите в предаването, първо си трябва кастинг. На кастигна има четири съдии, обърнати с гръб — очите ѝ описаха кръг в пространството около ми, сякаш виждаше пред себе си мечтаната сцена и аз малко тъй развалях гледката с рошавата си грива — затова, почвате да търсите айфона, и имате три минути да ги впечатлите. Ако са много впечатлени, се обръщат четири човека. Ако не, се обръща само някой. Ако никой не се обърне, значи няма да сте в предаването. 

    — Добре, и?

    — Еми, аз като разбрах, че ми го няма айфонът, и се разпищях за гаджето ми, да ми даде неговия да звънна на майка ми. Разбирате ли, писъкът ми обърна един от съдиите и той падна по гръб, така жестоко се пльосна, че явно много е искал да участвам. Приех го за “да”, и на другата сутрин отивам в предаването за битките. 

    — Какви битки?    

    — Ами нали знаете, всички одобрени за предавенето имат битки, за да се реши кой да остане. 

    — И как се биете?

    — Как как?! — възмущение се щедро приплъзна по бледите ѝ страни — господин Заспалий, Вие сте много неподготвен! Но както и да е! Та битките се състоят в това да изгубиш айфона на противника по най-бързия и най-умния начин и той да не може да го намери! Разбира се, не можеш да го продаваш по интернет, забранено е.

    — И вие какво?

    — Ами познайте къде съм го загубила! — тя се поизправи от фотьойла, завъртя се хищно пред мене, в една яркочервена рокля с цепка, едни токчета, едно чудо… Припомних си с ужас, че съм женен, и ми се прищя, брате, да се прекръстя. 

    Ехидната ѝ усмивка не целуна очите с пипала-мигли. 

    — Е, досетихте ли се?

    — Ам, не. Пълен провал.

    — Изядох го, господин Заспалий.

    Увисна тишината, коремът превантивно ме заболя, миглите ми превантивно се намокриха, абе, превантивно се притесних.

    — Добре де, и какво после?

    — Ами, той не можа да го намери айфона, та аз спечелих битката. Ама после и аз го загубих айфона, видите ли, някъде е пропаднал вдън земя… на ултразвук го търсих, нямаше го! Накрая си тръгнах и ще ги съдя!

    — А, как ще ги съдите? За какво ще ги съдите, Мадам Лейди?

    — За поставяне на портал към други измерения в мен, това е нелегално!

    Без да знам какво да кажа, се по гривата почесох. Други измерения… Стъписан, аз напълно и най-всячески се отказах да продължа интервюто. Погледнах право в обектива, набучен пред носа ми.

    — Напускам! — троснах се с най-силния и най-печения си дрезгав глас. 

- - - 

ПростоПослеПосланническиПис или Бележка под Три Малки Тирета Мечтаещи Си Да Са Линия 

Обяснявам на Габи за натюрморт. Лягам си. Тя хвърля телефона си на земята. Шокиран, я питам защо. Тя вика “Ми ти ми говориш за тюрмюрт”!! 😅 

А после майка ми ми звъни от телефона на баща ми. “Айфона ми го няма!!”. И не, не питай защо звъни на мен! 😅☀️