17 септември 08:00 часа

София, България 

Някъде в "Бояна" 

Галена се огледа за последно в голямото огледало в антрето. Намести една непослушна къдрица над зелените си очи. Имаше най-красивите зелени очи и го знаеше. Очи в които пропадаш и един път взрял поглед в тях, никога не можеш да забравиш. Огледа внимателно всяка подробност на красивото си лице, сочните червени устни, изящните скули, чипото носле. Завъртя се първо наляво, после надясно, имаше красиво лице и перфектно тяло. Можеше да бъде модел или актриса или каквото си пожелае, но тя бе избрала да се развива в това което и доставяше истинско удоволствие - необятният свят на Информационните технологии. Разработването на ИТ подходи и стратегии беше нейна стихия. Вече натрупа достатъчно опит и беше време да направи голямата крачка към върха. Почти я одобриха за вакантна позиция ИТ Мениджър в българският клон на японския технологичен гигант 

"HOSHIKO TECHNOLOGY", с петцифрена заплата. Днес точно в девет часа и пет минути трябваше да се яви на последно интервю, в офиса на компанията на което освен изпълнителният директор Ник Колев, ще присъства и господин Накамура - директор на отдел "Европа" в холдинга. Беше дошъл специално за случая. Японците са традиционалисти, държат на точността. Галена го знаеше, за това беше извикала такси един час по-рано. Не биваше да закъснява. 

Последни щрихи - малко от любимият и аромат ANGEL от Thierry Mugler и чантичката PRADA, които винаги и носят късмет, макар че беше уверена че просто няма какво да се обърка и ето, Айфона примигна и изписука: 

- Да, слушам Ви. - беше таксиметровата компания. 

- Госпожо Петрова, таксито Ви е на адреса и Ви очаква. 

- Благодаря Ви, хубав ден! 

И излезе. 

*****

17 септември 08:05

София, България 

Някъде в "Бояна" 

Много му се спеше. Едвам държеше очите си отворени. А беше едва началото на работният ден. Свиренето на клаксон го сепна. Погледна светофара- зелено. 

Първа, газ, втора, Служебната Дачия Logan потегли тромаво. Трафикът на София го погълна отново. Един луд град, в който всеки се движеше спазвайки някакви неписани и нелогични правила, толкова нетипичен със своите контрасти. Лъскави и модерни сгради преливаха в сиви и мрачни панелени блокове, с грозно остъклени тераси. Красиви зелени островчета се редуваха с прашни и остарели мостове и надлези. Ту толерантни и усмихнати шофьори, ту крайно изнервени и псуващи идиоти. Лъскави и много скъпи возила, паркирани на разбити улици, потънали в мръсотия и безразборно хвърчащи найлонови торбички и отпадъци. 

Това е София, един хаотичен, темпераментен и горещ град в прегръдката на вечно спокойната и хладна планина. 

Денят обещаваше да бъде натоварен. А и нощта беше такава. Да, откакто се родиха близнаците му се налагаше да работи на две места. Нощем като DJ в Студентски град, през деня куриер в "Мустанг Експрес". Знаеше че не може да продължи така вечно, но поне докато върне заема. Напоследък въобще не му вървеше. Все му се случваха разни неща. Защо все на него? Животът е несправедлив.

Ох, само да даде тази проклета пратка и ще спре за кафе. Кафе! Умираше за едно двойно, силно кафе. 

Натисна газта. 

А клепачите му тежаха все повече. 

Изведнъж Фил се сепна, видя таксито в последният момент. В просъница му се стори че натиска спирачка, но колата не спира. Таксито, удара, всичко беше като на филм и се случи за секунди. Последното което видя преди да изгуби съзнание бяха изцъклените от ужас зелени очи. Бяха най-красивите зелени очи, които беше виждал някога, очи в които пропадаш. 

И Фил пропадна в бездна. 

*****