Ave, Caesar, morituri te salutant.
Пушекът от скарите, пръснати хаотично по протежение на перона се събираше в един общ рояк и се понасяше мазно из града, напомняйки на отрудените и не дотам празни стомаси, че идва онова време от деня, което никой изедник чорбаджийски не обичаше, но спазваше с охота. Всички в градчето знаеха къде и кои кебапчета са най-хубави, а и да не знаеха, разбираха по опашката пред скарата на Бай Пешо. Забързах крачката по тротоара замислен. Миналата нощ пропуснах вечерята отдавайки се на други занимания и сега разбирах истинското значение на израза „вълчи глад“. Благодарение на невидими сили се случи така, че пред скарата на Баяти да има само двама човека, което преди това не се бе случвало, и което до ден днешен все още не се бе променило. Взех четири кебапчета, питка хляб и седнах на първата свободна масичка доволен. Но в момента, в който тръгнах да се храня осъзнах, че приборите липсват. От бързане ги бях забравил. Върнах се до скарата, взех салфетка и вилица. Бай Пешо бършеше потта от челото си. Като ме видя отново се усмихна и ми кимна. Когато се завъртях с лице към масите не можех да повярвам на очите си. Пред чинията с кебапчетата ми седеше някакъв възрастен мъж и тъкмо набождаше едно от тях. Седнах на срещуположния му стол и го погледнах изпитателно. Той ми се усмихна и продължи да дъвче със същото спокойствие като досега. Усетих как нещо в мен прeщрака. Боднах с вилицата си едно от другите кебапчета и започнах да дъвча демонстративно срещу него. Той отхапа веднъж стръвно и аз също. Изражението и темпото му на ядене се промениха моментално. Очите ни се срещаха след всяко сдъвкване. Аз дъвча, правя пауза, той също. Продължавам по – настоятелно, той също. Боднах едно от другите две в чинията, той мигновено взе и последното. Напъхах половината кебапче в устата си и задъвках шумно. Гледахме се и дъвчехме един срещу друг като освирепели животни. Помежду ни се образува нещо като арена, а ние бяхме великите гладиатори мерещи сили в този обеден час. Изведнъж нещо ме разсея и за миг отместих поглед от моя противник. С периферията си съзрях на съседната маса моите четири кебапчета и питката хляб непокътнати, и чакащи моето завръщане от арената на срамa.
© Владимир Шулев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Защо пък заглавието да няма общо с историята? Ако Баяти Пешо е Цезарят, шото в крайна сметка в него са и хляба, и ножа, а и вълшебните кебапчета, разказвачът и възрастният човек са гладиаторите. Ми да. Шо па не? 😉
-
Мерси.
-
Тук ме доведоха коментарите, но лично мен историята ме усмихна.
Да, заглавието не е много удачно, но не е смъртен грях все пак 😁
Поздравявам те. -
Едно постно съдържание очевадно не се свързва със свръхизвестната фраза на римските гладиатори и следователно е безсмислена като заглавие. И още - цитатите се поставят в кавички. Глаголите от трето спрежение не получават окончание "ме" в първо лице, множествено число за изненада на много на запад от В. Търново (движимЕ).
-
Ми не съм съгласен как и да го беше кръстил съдаржанието си остава същото.
-
Просто не пасва, приятелю. Не го приемай като заяждане, най-обикновено читателско мнение е. Всяко заглавие е част от самото произведение и е в неразривна връзка със съдържанието му. Добре ли щеше да е ако Алеко си беше кръстил книгата "Ана Каренина" вместо "Бай Ганьо"?
-
Tакава е целта ,защо заглавието трябва да има нещо общо с историята,защо да се движиме според логиката .
-
Titulus malus. Paenitet me.
-
Не, от реална случка на познат.
-
https://www.economy.bg/history/view/22768/Pritcha-Kutiyata-s-biskviti
От тук ли е заимствана основната идея?
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
