Баба гони внуче
Вървя си аз нагоре по баира тичам,
обръщам се назад и тичам,
тичам към дома на баба бързо да дотичам.
Пристигам аз и вратата си отварям,
ама на баба бравата и затварям
и катинара така си го оставям.
Блъска, удря, вика,
ама Велка пак си пее, тананика.
Баба само долу се усмихва
и тихичко се киска,
нещичко си мрънка и си тананика:
" Няма, няма да отвори.
Мойта ласкава усмивка не е като сладката ракийка."
Мисли, мисли, па се тръска белким въшките изтръска,
та в патрона да се пъхнат и мъките й там да се поспуснат.
Оттук- оттам се изтърколи всяка палава, саката,
та с таз магична пръчка някак се довчаса.
Баба влиза яростно и идва да ме спипа.
Бягам азе из нивята жълти и зелени,
ама в бегъл поглед вече смятам да сме спрели.
Иде някой с бавни стъпки оскърбени.
Баба е и пак сме спрели.
Гледа, диша и се моли,
ама внучката не спира глупости да ѝ бърбори.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Велла Неделчева Всички права запазени
