18.02.2019 г., 9:48 ч.

Бадана 

  Проза » Разкази
1162 3 5
16 мин за четене

     Понеже стана дума, нека ви ракзажа.

     Преди повече от трийсет години работех като млад журналист в хубав вестник. Вестникът се продаваше добре; в петък винаги публикуваха разкази и поезия. Разпространяваше се в малък, но окръжен град. Тогава още нямаше околии. Не че сега ги има. Само са на пътната карта.

     Та, отидох да взема интервю от ръководителя на един строеж. Калпаво време беше, не помня дали началото на ноември беше дошло и края на февруари си отиваше. Едно и също време трябва да е било, щом не го помня. Пък и времето, то след години изглежда все несезонно. Това е друга тема.

     – Кажи, момче? – попита ме шефът на строителната бригада. Беше дебел и строг човек, с ботуши, потънали в кал и странно – от него извираше пара. – Какво искаш да знаеш?

     Питах го за това и за онова. Не разбирах почти нищо от хюнебеци, нито от вар и технологии по полагане на арматурата. Харесваше ми как бучеше кофпомпата, като еротичен напън ми се стори това пъхтене тогава според мисълта на възрастта ми, но повече одобрявах думата хюнебек. Записах си я. Площадката беше пълна с окосмени и мръсни мъже, които имаха нужда от баня или от бой. Празни бутилки от бира се търкаляха навсякъде.

     Докато шефът на строителната бригада – щастлив, че ще го има във вестника – споделяше гордо постиженията на новата практика относно едропанелния кофраж, а аз записвах грижливо, подсъзнателно си спомних моя дядо. Забравих за секса и за кофпомпата, защото дядо ми беше по-смислен. Той ми беше разправял за варта. Колко е важна. После си спомних още, докато майсторът сочеше как ще положи основите на втория етаж на сградата, а аз записвах всичко, че току до нас, под парцела на къщата ни в Радомир, в нещо като свлачище, зазидано небрежно с подръчни камънища и подпорни греди, имаше негасена варница. Доста голяма беше, поне така си спомням, като басейн. Баба ми всеки ден – ама всеки ден! – ме предупреждаваше:

     – Не си играй там!

     И аз затова все там играех. Старо и едро сливово дърво беше пораснало над стърнището отгоре и когато плодът узряваше, се катерех по вейките и гледах варта отгоре. Надменно. Пусках по една-две костилки и керизех какво ще стане. Костилките дълго стояха отгоре и чак след пет-шест минути потъваха в бялото. Обаче не умираха в страшни мъки като в киселинна баня. Просто потъваха. От тогава разбрах, че негасената вар не е страшна. Просто потъваш в нея. Просмуква те. Или нещо такова. Така да се каже.

     И всичките други неща тогава разбрах правилно. После се оказа, че поведението ми е било неуместно. Тая дума и днес не я схващам. Сигурно са искали да кажат, че съм непослушен. Добре. Но костилките не умираха във варта. Очаквах да се разтопят и да се оцъклят, та пушек, дим да излезе от гибелта им. Като в огнището на ада. Не, нищо такова не се получаваше. Просто потъваха. Всеки ще потъне някак.

     Неуместно.

     Баба и дядо потънаха само година, след като комшията, собственикът на коритото с негасената вар, вароса къщата ни отвътре. Майстор беше. Използва едри инструменти и дълги пръчки, някакви инкрустирани валяци изрисуваха странни допотопни цветя по напуканата вътрешност на стария ни дом. И всички му благодаряха. Аз тогава имах роднини, които идваха само когато трябва да благодарят за нещо и да пийнат по този повод. После опекоха две кокошки и спържиха сланина. Лееше се ракия, в нашия край вино няма. Имаше и супа, аз пих от бульона. И котка притежавахме, придошла беше след последния порой от хълмището на Беглика над нас, тя сдъвка остатъците. Сива беше. Не я обичах, защото дядо също не я харесваше.

     Толкова ми се искаше да пропуша като дядо на девет години. И ме беше яд, че съм остарял.

     Пропуших чак на двайсет. По-късно разбрах, че дядо е умрял от цигарите. Не му е стигнал белия дроб. И не е пропушил на девет години. А на десет. Цяла година е издържал без да пуши, след като е останал сирак.

     Аз мислех, че ако се гмурна във варта, ще намеря костилките на сливите. Но не го направих.

     Когато опекоха двете кокошки – понеже ги хранех с трева от съседна градина, за която после разбрах, че била люцерна и за малко да ме пребият като бракониер, ако ме хванеха, ама кога пък точно мене ще хванат, – и ги обичах тези две кокошки, намразих всички, че ще ги ядат, естествено. Скрих се в мазето, докато баба ги пърлеше и им скубше перушината в коритото на чешмата. Врялата вода отнасяше по нещо от тялото им. Видях това през дупка, която си издълбах със свердел. Не го забравям. Тогава написах на вратата с тебешир: „Семейство Диневи“. Да го знаят тия, дето идват тука да ядат от нашето. Обаче никой не го прочете.

     И когато най-сетне тези злодеи се събраха на масата отвън, за да пият и да говорят глупости, аз се заиграх с крушките над лозницата и им спирах тока точно когато им беше най-весело. Знаех къде е контактът. После ме търсеха да ме шамаросат. Ще ме намерят нанайси. Само аз знам къде са най-тайните скривалища наоколо. Те нека пият. Аз път ще изям цялата слива и после ще хвърлям костилките в коритото с варта. Да знаят. Напук.

     Ама да се върна към интервюто, което взех, когато напуснах баба и дядо, защото те умряха и не можех вечно да стоя до гроба им – не че не го исках. Казах на котката, че не може повече да бъдем заедно. Прие го. Повече не я видях. Но съм сигурен, че ако отида на гроба, тя ще е някъде там, съвсем наблизо, и ще измяука през някой от своите девет живота.

     Трябваше да се препитавам и завърших висше образование в някаква шибана шикозна сграда в София; там научих, че хората с много ум са алчни и слабохарактерни. Учих право. Тежко беше. Но се справях добре. През цялото време, докато зубрех законите, си представях колко е лошо да играеш покрай негасена вар.

     По-важното е, че бях вече полувисшист, каквито са всичките ни държавници, когато вземах това интервю. Полувисшист е трети курс – нито си свършил, нито си започнал, като на попрището жизнено в средата. Бачках на частна пракатика, което беше законно тогава; сега е незаконно за бачкаш изобщо, ако не принадлежиш към устава на някоя партия, май; правех се на журналист в оня град, за да взема някой лев. Скоро щях да стана висшист. Оставаха ми два-три семестъра. Баща ми се разболя от рак от демокрацията. Майка ми го гледаше. Помагах ѝ да чисти прозорците в апартамента на пролет и тоалетните в общинското училище, за да поддържаме статута си на интелектуалци. Гланцирахме тапицериите в директорските кабинети и стържехме ученическите чинове от надписите със сексуални мечти; гледахме да не говорим много за живота си.

     Две стъпки към провала ме деляха. Тогава не знаех това, защото бях сигурен, че към провала човек може да пристъпва по-бавно. И с повече крачки. Един живот време: както си го разчертаеш, така ще стане.

     Блокът беше станал много хубав. Преди две години минах покрай него. Не се беше срутил, както очаквах, нищо че на времето го строяха пияници. В репортажа си тогава написах такива възторжени послания към строителните специалисти, че чак ме е срам сега да ги възпроизведа. Дано да няма течения, останали от този местен вестник. Това беше първата стъпка към провала.

     Но пък ги хвалех патетично, защото не знаех как иначе да пиша фалшиво. Един жилищен блок се строи поне три-четири години, тогава така беше, спазваше се известно строително благоприличие и технология на отливките, но в него се живее столетие. Така написах. Човек обикновено пише възторжено за неща, в които не вярва. В тези блокови килийки щяха да живеят хора. Деца щяха да се раждат. И хора щяха да умират там. Тогава така си мислех. Не беше блок. Повече от това ми изглеждаше.

     Лошо е, че така мисля и сега. Ето я и втората стъпка.

     Минах покрай същия блок след трийсет години. Трябваше да изнеса някаква тъпа лекция по глупав повод. Юристите са важни хора, когато говорят небивалици. Тази и онази директива на Европейския съюз – казах на съвещанието, – е основополагаща. Пруденциалният надзор над банките позволява да освободим активите към по-широки плоскости на ресурса. Дисперсно. Имам предвид – не крийте задбалансовите позиции като свой скрит актив. Независимо какво позволяват Международните счетоводни стандарти. Бъдете... тинтири-минтири.

     Така варосвах слушателите. И те ми се отблагодаряваха така, както баба и дядо плащаха на комшията с варницата. Виждах варени кокошки в очите на слушателите, с жълтото, плувнало отгоре. Рисувах върху електронната дъска и демонстрирах слайдове – същите като стерилните цветя, каквито имаше по валяка на напуканите стени в старата ни къща. Но знаех, че това е загубена работа. Ненужна. Вероятно по тази причина беше добре платена.

     И ето – написах нов репортаж. Не зная днес ли го направих или преди трийсет години – един хвърлей време. Блокът е завършен. Хора живеят. Двама-трима малчугана правят пакости навън. Бутат се и се карат помежду си. Не правете така, чичо! – ще им се скарам, – пакостите се правят по-старателно, от опит го знам. Но не го правя. Така бих казал на глас Но мълча и им се радвам. Те нямат сливово дърво, върху което да се покачат и да паднат в негасена вар, за да умрат. Лишени са от тази възможност. Предпочитат да се пребият един друг.

     Едно от децата се отскубва и се покатерва върху стърчаща ос от някогашен космически кораб с петолъчка на края, изправя се неубедително и понечва да скочи в корито с натрошен гипс и заострени камъни вместо пясък – кой знае защо поставени в детската площадка, вероятно по някакъв европейски проект, – за да докаже, че е зрял мъж и герой. Покатерило се е върху космически кораб, то се чувства победител, астронавт, и иска да полети над тази олющена планета във времето на своето щастие, за да... се пльосне върху камънака.

     Наблизо съм и виждам, че в коритото няма нищо меко. Камъняк и нищо друго. Едро стрит, гипсът в него прилича на нещо, в което деца не могат, не бива да играят. Няма пясък. Тук има само натрошени камъни. Макадам. В детската градинка? Затичвам се, подвиквам и хващам детето в последния момент, тъкмо когато полита в своя космос. То ме плюе възпитано във въздуха. Непознат съм. Рита ме.

     После идва сърдит родител и ме псува. Той бил наблизо, на какъв съм се правел аз, педерундгел смотан. Педофил недоклецан.

     А в моето детство вар ли беше онова в коритото? Питам се.

     Аз ли бях детето на сливата?

     Аз ли крадях електричеството на ония под асмата? И завърших правния факултет като пълен нещастник? Аз? Неосъден при това. Хм. А още нямам паметник. Каквито имат много други смотани педерунгели и недоклецани педофили.

     ... Този блок беше направен хубаво. Съвсем здрав и стегнат изглеждаше. Късно ми е да пресъздам репортаж, написан преди 30 години и недовършен до днес. Вестникът го няма. Главният му редактор умря от безнадежност, едва си намери работа в мината като пазач нощна смяна, но го съкратиха, защото не знаел японски. И го хвана болест – като заушка го хвана. И не го пусна. Имаше здрави уши, доколкото помня. И мината не беше японска, а на някакъв млад сикаджия, ако това е определение за икигайско благородство. Дойдоха нови времена. Човек не знае как ще умре. Може и от ушите му да дойде.

     Тихо!

     Търся варницата. Знам всички скривалища тук. Ето тук са малините. Техните остри краища причиняват болка. Нищо. Лято е. Малиново сладко. Усещам вкуса му. Лежа. Не е сладко. Кръв е. Ще потърпя, щом е криеница. Баба. Мирис на бухти. Есен е вече. Целината отзад на къщата. Не харесвам миризмата ѝ. Вземам правата лопата да я съсеча. Преди това питам баба. Тя казва, че не бива. Връщам кюрека. Язък. Дните минават. Става студено и рисувам момиче отвътре на прозореца. С големи мигли е. Дядо рине снега и после пърли свински крачета. Помня как виеше свинята и кръвта ѝ в бялото наоколо. Старите вестници са кът, с тях си правим руло за тоалетна хартия. После старецът пак чисти снега и притопля с остатъци от кокошини и стърготини от корите на изсъхналата върба замръзналите тръби на чешмата отвън. Да се отводнява нещо си, понеже било замръзнало. Баба го кори от леглото. Спорят на висок глас. Тя вече трудно става, но всичко чува, сякаш е навън и гласът ѝ е навсякъде вместо нея.

     – Не си играй там! – мърмори дядо ми и кашля до посиняване. Ядосан е нещо. И е някак отнесен, сякаш е умрял без време. Едва поема дъх.

     – Добре – отговарям му в друго време. – Повече няма да уча право.

     Дядо ми е мъртъв, но говори. Баба също. Аз уча. И не друг, а дядо ме съветва:

     – Ти го учи. Но не го приемай навътре. По-добре се вземи в ръце и отгледай синовете си, които ще родиш. – Изкашля се зверски, както умееше – гърлено, после притихва, сякаш иска да си върне въздуха, който някой му е отнел. И добавя, между другото, без ирония, делово: – Какво е право?

     Ръцете му са опърлени. Острите косми по ръцете му са се превърнали в топчета, завинтени в краищата.

     – Какво е право? А? – пита отново и този път въпросът нахлува в съзнанието ми като през отворена врата на съмнението. Този въпрос няма отговор. Поне доколкото зная.

     А аз си представих как хвърлям костилки в негасената вар над коритото в двора на комшията, него бог да го прости, беше алчен човек, но умееше да мълчи злобно и съвсем убедително за оправдание. Никога не ме наби. Увиснал върху вейката на крайния клон на сливата, понякога го виждах да брои пари на верандата пред старата си къща. От устата му капеха лиги и падаха върху банкнотите. Тогава си помислих, че парите са най-мръсното нещо на света.

     Не ме беше страх. Надсмивах се на тази варница. Защото всички казваха, че е страшна. Не и за мен.

     Никой не ме поощри за геройството. И никой не ме наказа. Просто оцелях ненаказан от смъртта.

     От рисунките по стените в старата ни къща разбрах, че не бива да правя така. Стените бяха добре баданосани.

     Но пак бих опитал.

     Това е право, дядо.

     Бих написал накрая: това написа журналистът от окръжния вестник във връзка със строежа на новия жилищен блок в нашия град. Срещнах щастлив и доволен строител, от който извираше пара. Той...

     Едва ли вече бих го написал така. Просто стана дума, затова.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Стойчо, Ирина.
  • Голяма находка за мен беше твоя разказ,Владимире!Разказваш сладкодумно като правист,с голямо чувство за хумор и с много битовизми ме върна в "моето време"!Само,че бях забравила как рисувахме по запотените стъкла като деца,как боядисвахме стените с валяци с разни фигури,защото нямаше тапети,а също разни употретребявани тогава думи/нанайси,педерунгели,недоклецани.../И като нямахме право да се бунтуваме явно,всичко изразявахме в хумор,затова и вицовете имаха цена!Толкова е различно сега,та чак е ...скучно.Отразяваш тъжната действителност,но с безнадежност,а не с хумор.Много,много ми хареса и го "изгълтах" на един дъх,въпреки обема !
  • Видях живота си от друг ракурс... Иначе, така си беше!
  • Благодаря, Силве, така е. Благодаря за любими.
  • Преведе ме по пътищата си и всичко се завъртя между сън и реалност. Живеем го, бутаме го, по някое време той ни бута и вика: Ставай! Върви! Няма време за спиране. Няма възможност за връщане. Че току виж камъка ще вземе да тръгне на обратно. И като го изкачим, тръгва да се търкаля с бясна скорост надолу. 30-40-50... най-добре е да не се гледа в километража. А там между търкалянето долитат гласове, образи, аромати, житейски уроци, райски картини и вкус на малини. Сладко от малини. Или кръв. Зависи от възприятията. От степента далтонизъм. От времето, или безвремието на любовта на хората, които са били с нас в основополагането на човешкото.
    Прочетох с удоволствие Владимир. Благодаря.
Предложения
: ??:??