Баснописецът получи две писма. Отдавна не беше получавал никакви писма. Нито електронни, нито обратното на електронни.

     А сега – две. Наведнъж. От хартия. С подател. А получател беше той самият. Името му бе изписано с красиво нечетлив почерк. Посочен е номерът на апартамента, кварталът, градът. Дори пощенският код. Взря се в клеймото. Колко дълго не беше виждал клеймо! И този напукан черен щемпел, с едва виждащи се цифри, с онези размазани като черно червило краища, които разкриваха вечната заетост и строгост на пощенския служител, отруден до сдухване, затрупан с работа и отговорности.

     Двете писма имаха едно и също клеймо, подателят беше идентичен, получателят – верен с оригинала.

     Разтвори плика на едното още във входа, както си беше по анцуг. Беше рецензионно писмо. От авторитетно списание за литература и изкуство. Странно, подателят не беше посочил името на списанието, а своето собствено име. Вероятно защото върху плика беше фабрично изписан знакът на изданието. „В това има окуражаваща близост”, каза си творецът и зачете бавно, за да не пропусне нещо и да се наслади.

     „Налице е известна апокалиптичност и сексуална ерозия в строфата:

     Санираха ми надника

     И уровенът ми се повдигна.

     С него ще им спукам задника –

     Един път само да ги стигна!

     Тази строфа трябва да остане. Останалото – не.”

     Отдолу – подпис.

     Ама кое останало? Баснята, която беше изпратил, се състоеше от кратко стихотворение. А стихотворението – от една строфа. Някакъв лапсус трябва да е допуснал господин рецензентът.

     Отвори второто писмо вече в кухнята на скромния си апартамент. Прочете:

     „Налице е известна апокалиптичност и сексуална ерозия в строфата:

     Санираха ми надника

     И уровенът ми се повдигна.

     С него ще им спукам задника –

     Един път само да ги стигна!

     Тази строфа трява да се махне. Останалото – нека остане.”

     Отдолу – същият подпис.

     Как така? Ако се махне тази строфа, от стихотворението няма да остане нищо. От баснята пък – съвсем. Това подигравка ли е? Някакъв лапсус трябва да е допуснал господин рецензентът. А и каква е тази... Сексуална ерозия ли? Погледна се между краката. Хм. Да. Но чак пък ерозия.

     После напрегнато прочете идентичните адреси на подателя върху двата плика, потърси в Гугъл-мап къде се намира редакцията на въпросното списание, и се запъти пеш. Навън беше ту студено, ту горещо. Нямаше сезон това време, главата му се въртеше като на пиян човек, може би беше вдигнал кръвното, но по окаяния вид на крачолите на панталона си разбра, че навън вали и не бива да гази в локвите, защото са мокри и студени.

     Намери адреса. Натисна звънеца долу, при входната врата. Чу женски глас в слушалката на домофона:

     – Кой звъни?

     – Баснописецът. Този, на когото сте изпратили две еднакви писма с различно съдържание. Искам да се уточним. За това идвам. Има ли мъж при вас?

     – Защо питате?

     – Защото подателят на писмото е мъж.

     – Значи имате грешка. Аз не съм мъж. Съжалявам.

     – Но не затваряйте, моля! Моля ви. Няма значение дали вие сте мъж.

     – Тогава защо звъните и търсите точно мъж?

     – За да се срещна с подателя на писмото.

     – Какво писмо?

     – Това – той го посочи на дупчиците на домофона, за да може визията му да стигне до гласа отсреща. – Видяхте ли го?

     – Не. Но влезте, щом сте дошъл.

     Заизкачва стъпалата бавно, като внимаваше да не пропусне някой номер, и така неусетно стигна до седмия етаж; звънна на апартамента с номера върху плика. На вратата се появи дебел брадясал мъж с халат.

     – Какво желаете?

     – Сигурно има грешка. Аз преди малко говорих с любезна жена, а вие...

     – И какво искате да кажете? Говорили сте с жена, а тропате при мене. Ненормалник джендъроподобен ли сте? Та аз изобщо не съм жена.

     – Извинете – събра смелост, – тук ли е адресът на списанието за литература и изкуство?

     – Да, естествено. Не е ли очевидно?

     – Значи съм дошъл на правилното място. Аз съм баснописецът. Изпратих ви стихотворение с гневна мъдрост в него, а получих в отговор две различни рецензии, взаимноизключващи се. Ето, вижте.

      Дебелият не покани твореца вътре, само грабна с досада от ръцете му хартиите и прочете внимателно написаното.

     – Според мен е ясно, че баснята ви – ако това било басня всъщност! – трябва да се преработи, архивира, а след това да се възстанови. Така ще стане по-изтънчена и съвършена. Това е искал да каже рецензентът.

     – И как така?

     – Вижте – бавно изрече собственикът на халата, – трябва да четете между редовете, отвъд смисъла. Тогава ще разберете, че нито редовете, нито смисълът на написаното имат значение. Важното е, че сте получили два рецензионни отклика на една единствена творба. Разнопосочни до интегративност писма! Това е. – Той върна хартиите на получателя, но като го погледна, реши да го окуражи: – Като живота пар екселанс. Други автори биха се радвали и на по-малко. Сбогом.

     – Но все пак... моля ви! В едното писмо пише да махна строфата, а в другото – да я оставя.

     – Вие очевидно наистина не разбирате от убедителни намеци – притвори вратата брадясалият. – Не виждате ли, че няма критични бележки относно заглавието? В едното становище на рецензента се изразява виждането, че строфата трябва да остане, но без останалото. Алтернативното схващане, споделено от него в отделен, автономен текст, е строфата да бъде заличена за сметка на останалото. Значи не строфата, а именно останалото – натърти и се почеса навсякъде – е сърцевината на анализа. Тъкмо неговото битие, битието на останалото, е поставено на карта в зависимост от противоречивата житейска виталност и упорство на строфата. Бих бил склонен да приема, че заглавието на произведението трябва да се съхрани при всички положения. Добро начало е.

     Намигна така, сякаш нещо му беше влязло в окото. Подразни се и съобщи:

     – Позволете ми да повторя настойчиво – сбогом!

     Баснописецът погледна творбата си. Беше забравил да сложи заглавие.