Близо
1 мин за четене
Тази вечер тя се прибра рано. Чувстваше се смазана от всичко и някак обезверена. Рядко изпадаше в подобни състояния, но когато това се случеше песимизмът се наместваше трайно в съзнанието й и го обгръщаше с хилядите си черни лепкави ръце.
Задушаваше го бавно, наслаждавайки се на агонията му с презрителна ликуваща усмивка. Вените в главата й пулсираха бързо и напрегнато. Мислите й като че ли се пренасяха с кръвта, спираха за миг в мозъка, оглеждаха се като зайчета, подгонени от хищник и пак побягваха, незнайно накъде.
Въздухът в стаята й беше горещ. През деня лятното слънце огряваше кибритената кутийка и се опитваше да я изпепели. Тя отвори прозореца и протегна глава. Вдъхна напоеният с липов аромат въздух и издиша бавно. Тази вечер лампите не светеха. Единствената светлина идваше от луната, която скоро щеше да се изпълни. Вгледа се в нея и се замисли. Смъртта за първи път се бе приближила толкова близо. Толкова отчайващо близо! Не искаше да повярва. Все някаква надежда трябваше да има. Надежда... Красива дума. Някой някога й беше казал, че надеждата умира преди човека. Тогава тя беше кимнала. Сега нямаше да го направи. Сега за нея надеждата щеше да умре след човека. Щеше да живее и да блести много след него. Отидеше ли си, щеше да повлече и други след себе си.
Отнякъде, а може би от никъде, дoлетя врабче. То кацна на перваза и зачурулика. Песента му й се стори толкова красива. Някак опияняваща. Затвори очи. На фона на тъмното перде изпъкна едно лице. Едно лице, което тя обичаше. По бузите й се търкулнаха две сълзи. Тя усети как веднага след като се отделиха от лицето й се сливат. Дали сълзите имаха сърца? Ако имаха дали те можеха да се слеят? Сигурно. Но така ставаха по-тежки. Падаха по-бързо. Може би и по-дълбоко. Под прозореца имаше локва от падналия следобед дъжд. Слелите се сълзи капнаха в нея и образуваха два обръча. Звънът отекна в ушите й – звън, който само тя можеше да чуе. Дали се бяха разделили? Или може би слетите им сърца щяха вечно да останат едно. Може би...
Врабчето бе спряло песента си. Сега полетя и кацна до локвата. Забоде човка в нея и отпи. Може би слетите сърца даваха живот...
Задушаваше го бавно, наслаждавайки се на агонията му с презрителна ликуваща усмивка. Вените в главата й пулсираха бързо и напрегнато. Мислите й като че ли се пренасяха с кръвта, спираха за миг в мозъка, оглеждаха се като зайчета, подгонени от хищник и пак побягваха, незнайно накъде.
Въздухът в стаята й беше горещ. През деня лятното слънце огряваше кибритената кутийка и се опитваше да я изпепели. Тя отвори прозореца и протегна глава. Вдъхна напоеният с липов аромат въздух и издиша бавно. Тази вечер лампите не светеха. Единствената светлина идваше от луната, която скоро щеше да се изпълни. Вгледа се в нея и се замисли. Смъртта за първи път се бе приближила толкова близо. Толкова отчайващо близо! Не искаше да повярва. Все някаква надежда трябваше да има. Надежда... Красива дума. Някой някога й беше казал, че надеждата умира преди човека. Тогава тя беше кимнала. Сега нямаше да го направи. Сега за нея надеждата щеше да умре след човека. Щеше да живее и да блести много след него. Отидеше ли си, щеше да повлече и други след себе си.
Отнякъде, а може би от никъде, дoлетя врабче. То кацна на перваза и зачурулика. Песента му й се стори толкова красива. Някак опияняваща. Затвори очи. На фона на тъмното перде изпъкна едно лице. Едно лице, което тя обичаше. По бузите й се търкулнаха две сълзи. Тя усети как веднага след като се отделиха от лицето й се сливат. Дали сълзите имаха сърца? Ако имаха дали те можеха да се слеят? Сигурно. Но така ставаха по-тежки. Падаха по-бързо. Може би и по-дълбоко. Под прозореца имаше локва от падналия следобед дъжд. Слелите се сълзи капнаха в нея и образуваха два обръча. Звънът отекна в ушите й – звън, който само тя можеше да чуе. Дали се бяха разделили? Или може би слетите им сърца щяха вечно да останат едно. Може би...
Врабчето бе спряло песента си. Сега полетя и кацна до локвата. Забоде човка в нея и отпи. Може би слетите сърца даваха живот...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кери Исова Всички права запазени
Как ме разкоспирира! Само дето аз там от доооста време не влизам. Иначе се радвам, че ти е харесало.
