Почти всяка година в края на лятото, някъде преди първия училищен звънец, в града пристигаше цирк. Под гарата имаше едно огромно кръгло заграждение и шатрите на цирка се разпъваха там. През другата част на годината това място служеше за паркинг на автобуси, за ремонт на леки автомобили и за проституция.
Борис се чувстваше особено в този период – когато лятото си отива и не есента, а тръпката от предстоящите учебни занимания го караше да настръхва. Не обичаше непознатото, а когато усещането, че то е неизбежно, го заливаше с неизбежността си, се чувстваше слаб, ненужен, безсилен. Тъкмо това усещане го тревожеше най-много и за това ненавиждаше септември. За да притъпи донякъде инстинктивната си омраза към новото, идваше всеки ден да наблюдава монтажа на съоръжението, бездруго живееше наблизо. Струваше му се огромно. Виждаше как с яки въжета опъват брезентови платнища, как се грижат за екзотичните животни, после как куполът бавно се издига над комините на къщите и как след няколко дни замирисваше на слама, изпражнения и на пуканки.
Покрай цирка и докато той бавно, но сигурно изпъваше снага, готов за представления и спектакли, се появяваха и детски игрушки, пързалки и електрически автомобили – от ония, блъскащите се. Те бяха много хубави и Борис се беше возил с приятели няколко пъти. Обаче бяха скъпи и предпочиташе да гледа как другите се блъскат. Не харесваше много стрелбищата – имаше си достатъчно леки колички, колекционираше ги, и затова не му трябваха нови като награда, улучеше ли с пушката капачката на някоя бирена бутилка. Вече беше голям и подобни забавления му се струваха детински, даже глуповати. Във всеки случай го беше яд, че замени желязната си лека количка – кабриолет с позлатен цвят и отварящи се предни вратички, срещу живота на ударено с прашка врабче. Неговият съученик беше улучил врабчето с прашка, хвалеше се пред всички и размахваше отпуснатото му телце, а като видя, че Борис го гледа жално, уцели и момента, за да каже:
– Давам ти го срещу кабриолета!
– Ти луд ли си? – възрази Борис. – Цял кабриолет срещу полумъртво птиче. Това не е равностойно.
Когато оня обаче стисна в ръка врабчето и то отвори човчица от болка ли или за да поеме въздух, Борис се съгласи без да мисли повече. Даже се разбърза – изкачи се на третия етаж в блока, блъсна вратата на апартамента и незабавно взе стол, покатери се най-отгоре на библиотеката, където внимателно беше подредил цялата си колекция, и взе желязното лъскаво возило. Не му хвърли прощален поглед – на бегом отърча, направо препускаше по стълбите от третия етаж, прескачаше ги през две, изскочи на двора, където се състоя трампата на птичия живот срещу златния кабриолет, сключи сделката и се зае да възстановява здравето на врабчето.
То умря. Кръвта уж се съсири и сякаш даваше знак, че ще зарасне, раната обаче беше дълбока и само след няколко часа телцето му спря да пулсира. Борис не посмя да си поиска играчката обратно. Сделката беше честна. Донякъде. Тогава разбра, че равностойни могат да бъдат само вещите. Врабчето не беше вещ.
И се примири, че никога няма да бъде толкова добър шофьор на електрически колички като същия този съученик, когото в момента наблюдаваше. Той имаше богати родители и те му даваха достатъчно пари да се вози всеки ден по три пъти. Уменията му ставаха все по-големи и в квартала нямаше кой да се мери с него по опит, маневри и злоба, с която удряше другите. Веднъж така силно помете странично една друга количка, че шофьорът, негов връстник, се блъсна челно във волана и си разби носа. И устните също се цепнаха. Голям смях падна. Кървящото момче слезе от возилото, но другите електромобили не спряха да се надпреварват и млатят с гумените обръчи, и докато, олюлявайки се, стигне до безопасния тротоар, няколко пъти го настъпваха по краката или направо го стоварваха на пода. Когато най-сетне се добра до дървената плоскост на зрителите, която обграждаше автомобилната настилка, приличаше на тежко ранено врабче, на което не му остава много живот.
След този случай вече не посети и автосъстезанията – тази глупава и ненужна, почти жестока блъсканица му се стори напълно злонамерена и дори брутална. Никога нямаше да забрави врабчето. А сега вече – и момчето с разбитата уста и дивашкия смях, който го застигаше и сякаш го разкървавяваше още повече.
Допускаше, че вече възрастта му е тази, която го променя, не толкова порасналите му изисквания към околните. Или поне се надяваше да е така. Но дълбоко в себе си смътно усети смътно нещо, което го раздразни, възмути го от самия него: страх. Страхуваше се не толкова от самомнението и дързостта, не от силата на злобата, която издигаше притежателите ѝ до висоти, незаслужени от тях, а страх от безсилието си и неспособността да се противопоставя. У него имаше някаква спирачка, която му забраняваше да постъпва както иска, а му налагаше да прави онова, което трябва.
И тогава си даде сметка, че най-много се страхува от клоуна. Беше го виждал няколко пъти – все на арената. През всичките му детски години циркът идваше и си отиваше с цялата дандания и весели атракции около него. Животните, пързалките, стрелбищата, въртящите се музикални играчки, захарния паамук, пещерите с алигатори и виенското колело, от което винаги му се завиваше свят и му идваше да повърне, всичко това беше някак странично, несъществено. Само клоунът остана в съзнанието му. Видя го веднъж да плаче.
Беше вечер, преди представлението. Изобщо нямаше намерение да посещава този спектакъл , нищо че не всяка година имаха пари за билети. А сега така се случи, че с него щяха да дойдат и баща му, и майката му. Цялото семейство на цирк – това вече беше прекалено. Борис беше на петнайсет и тази дивотия хич не му харесваше. Родителите му се караха често и все за глупости и затова възприе това семейно представление като цирк в цирка, а той самият трябваше да изиграе своята роля на любящ щастлив син. Истинска клоунада.
Е, стори го. Облече се прилично, лъсна обувките си. Обаче понеже входът беше един, а опашката – дълга и вървеше бавно, нещо за миг го прихвана, шмугна се под опънатите тетива на брезента без причина, повървя малко и се оказа в нещо като тесен коридор, застлан с криви дъски, обърка се накъде точно беше пътя обратно, после предпазливо се доближи до пролуката на тясна ниша. Там, на стол, скърцащ и разнебитен, се гримираше клоунът. Видя лицето му го в прашното огледало, което го отразяваше. Светлината беше слаба, но достатъчна. Беше съвсем сериозен, мълчалив, тихо ридаеше – тихо, но не чак толкова, че да не се чува тембъра на плача. Дали пък не си тананикаше? Може да си повтаря накаква стара мелодийка, да се развесели преди спектакъла, да влезе във формата, която всички очакваха от него. Борис не разбра как може да се цапотиш толкова много – слагаше си и грим и червило, а те се размазваха, клоунът не обръщаше особено внимание, бършеше сълзите и ревеше спокойно, уверено, съсредоточено. Столът ли беше по-разнебитен, или този омърлушен остаряващ човечец, за момчето не стана ясно, но тогава то беше уверено, че вещите и хората издават еднакви звуци, когато страдат.
Макар и със закъснение, клоунът забеляза, че го наблюдават. Обърна се рязко и тогава Борис видя червените му тъжни очи – големи и почти бездънни, в отражението на огледалото те бяха плоски и бледи, усети потреперването на дясната му ръка, готова да положи още един пласт грим върху лицето или пък да се надигне и да замахне срещу него; а в тази дълга минута столът не спираше да скърца. Момчето се обърна и хукна напосоки, успя да излезе навън и тичешком се прибра направо вкъщи, на третия етаж. Заключи апартамента отвътре и се зави с одеялото, въпреки че беше още септември. Целият трепереше, тресеше го не от студ, а от страх. Този клоун беше зловещ, злобен, свиреп човек, който сякаш тъжеше за онези, които ще направи весели. Той щеше да ги излъже, щеше да ги изманипулира и плачеше или за това, или задето не можеше да бъде излъган той самият; вероятно искаше тази вечер точно той да бъде развеселен. Цялата му работа, животът, професията на този човек се състоеше в изкуството да се преструва.
По-късно Борис научи, че на тази тема е писано много, дори песни са се пеели за противоречието между форма и съдържание, за несъответствието между мисъл и дело или нещо такова, за сълзите в усмивката, за клоуните и тъгите им.... Тогава той не мислеше за това, което ще бъде, а за това, което е; пък и по-късно също не мислеше за това, което е било, а което ще бъде. Вярваше, че има неща, принадлежащи само на чувствата, не на разсъдъка. Точно тогава го усети за първи път. Разбра го години по-късно.
Родителите му се върнаха след половин час и като го видяха в леглото, разкрещяха се не на него, а един на друг и не спряха да спорят и да се карат чак до полунощ. Търсили го навсякъде. Бил лошо възпитан. Не можело така. За ръка ли да го държа? Не, но поне може да го контролираш. Как? Ами така, баща си му, ще намериш начин. Ти пък си му майка. И какво от това? Вече е голям. И ти си голям, но не ти личи. Какво искаш да кажеш? И така нататък. Циркът тази вечер беше семеен.
А Борис спеше неспокойно в леглото и сънуваше как един стол застрашително скърца, същият, върху който се качи, за да вземе от най-горния рафт на библиотеката железния кабриолет, после как едно врабче умира, как кръвта му бавно се съсирва върху разбитата уста на момчето от електрическите колички и тази кръв съвсем прилича на червения грим върху разплаканото лице на възрастния циркаджия, дето се преструваше на клоун. В това лице Борис разпозна своето, но не на живо, а в отражението на своя огледален сън. Или на бъдещето, от което се боеше.
© Владимир Георгиев Всички права запазени