Буря в корона – Глава 5: Издигащият крале

Камбаните звъняха ли звъняха. Из целия Фаварос се носеше тяхната смутна и провлачена песен. Кралят е мъртъв. Това пееха. Тъмни облаци се протягаха към слънцето. Небето скоро щеше да заплаче. Навярно единствените искрени сълзи, които щяха да се пролеят този ден. Каретата с тленните останки на краля бавно водеше процесията. Минаваха покрай намръщени стражи и любопитни погледи. Негово Величество бе балсамиран и пременен в най-фини тъкани. Трябваше да се признае на доктор Моне, че бе свършил чудесна работа. Покойникът изглеждаше по-добре отколкото приживе. В смъртта бе намерил своя покой, ако не другаде. Лицето му бе покрито със златна маска с рубинени устни и смарагдови очи. Произведение на изкуството! Поверието гласеше покойниците да носят маска, защото всички са равни пред Смъртта, която не различава могъщ крал от обикновен просяк. Разбира се, боговете трябваше да са слепи, за да не видят, че зад тази маска едва ли се крие просяк. Отново по традиция, в последното си пътуване кралят поверяваше да бъде следван от своето семейство. Опечалена съпруга. Ругаещ син. Дъщеря със сълзи на очите. Внучета твърде малки да разберат какво се случва. Ако ли не, поне брат, сестра, племенници... Анторн, който трябваше да е зад всички тях, беше най-отпред заедно с останалите съветници. Да загине рода ти бе трагедия, но да наблюдаваш как всички измират от първия ред докато не останеш последен бе дори по-жестоко. Анторн се замисли за семейството си докато изпращаше последния Турим към гроба. Ако не друго, поне бе успял да възпита и отгледа трима синове, макар и да не се гордееше с всички еднакво...
– Най-сетне настъпи денят – приближи се до него граф Фаренсел – Ще се радвате да чуете, че малкият ни план скоро ще е в ход.
– Това не е време за радост – отвърна Анторн без да отделя поглед от краля – Нито е времето за подобни разговори.
– Боя се, че по-добро време трудно ще намерим после – Фаренсел се наведе заговорнически – Мъртвите уши не чуват добре, било то и позлатени.
– Някой ден всички ще оглушеем – отвърна мрачно Анторн
– Разбирам скръбта ви, съветник. Цялото кралство лее сълзи, но враговете му вече кроят планове. Новият крал няма време да скърби за стария, ние също – кимна към каретата пред тях – Лешоядите вече кръжат и ви уверявам, че още днес ще му се нахвърлят. А между него и тях стоим единствено ние.
Не можеше да го отрече. Едни хора бяха лешояди – хранеха се с мъртвите. Други бяха пиявици – хранеха се на гърба на живите. А остане ли пиявицата без приемник твърде дълго, загива и тя. „Аз не съм пиявица... като него", каза си той, но не му помогна да се успокои. Вярно беше обаче, че времето им изтичаше. Прилошаваше му при мисълта да крои заговори насред погребалната процесия, но наследството трябваше да бъде подсигурено. Мъртвите вече бяха в гроба ала за живите борбата оставаше. Анторн на свой ред се наведе към Фаренсел и с бучка в гърлото промълви:
– Какви приготовления направихте?
– Приятелите ми са информирани какво да правят.
– Надявам се не сте им разкрили повече отколкото трябва.
– Нищо не знаят, разбира се – отвърна графът видимо засегнат – Казах ви, това си остава между нас.
– За кого им казахте тогава да гласуват?
– За този, който аз подкрепя, разбира се. До мига, в който не изляза на трибуната всичките са на тъмно. Вие успяхте ли да съберете... нужната подкрепа?
– И моите приятели получиха сходни инструкции като вашите – увери го Анторн – Граф Мерет бе запознат с каузата ни и също ще ни подкрепи. Заедно със своите приятели.
– Добре тогава. Чувам, че херцог Гардрел подкрепя Робинорите, заедно със знаете кой – направи намек с очи към Едмунд Таркин, който бе не особено далеч зад тях – Подкрепата за Велмарите очаквано е почти несъществуваща. Тук-таме има по-дребни претенденти с малка подкрепа. Мнозина още не са заели ясна позиция. Но когато нещата се наредят, гласовете им ще са наши. Не могат да не последват двамата най-могъщи в кралството.
– Ами третия най-могъщ? Чух, че граф Гарлакх се е върнал.
– Така е – отвърна преспокойно сякаш очакваше този въпрос – Вече съм разпитал. От него имаме само мълчание. Изглежда изчаква другите да си покажат картите преди да действа на свой ред. Докато се стигне до там, обаче, короната вече ще се е озовала на главата на нашия кандидат – каза Фаренсел едвам прикривайки радостта си. В политиката нямаше нищо по-хубаво от това да направиш мръсно на опонента си.
– Значи сте си свършили работата добре... Жалко, че същото не може да се каже за бъдещия ни крал.
В писмото до Феликс Понтос ясно пишеше, че следва да не привлича излишно внимание по пътя към Фаварос. Изглежда, че той бе приел това като препоръка вместо необходимост. Бъдещият крал редом с новата си съпруга гордо бе обявил намерението да позлати главата си с короната на Лангустия. Носеха се новини за тържественото му парадиране по пътя с ремандорска свита от няколкостотин гвардейци. Също така за гостуването му в безброй имения и още толкова шумни пиршества. Разбира се, всичко това бе тайна. Покойният Бертранд със сигурност не знаеше какво предстои да връхлети трона. И Анторн донякъде му завиждаше за това.
– Изглежда Понтос не може да си държи езика зад зъбите – призна с неохота Фаренсел – За щастие не е и нужно. Официално аз и вие не подкрепяме никого, помните ли? В очите на хората Феликс Понтос сега е човек без приятели, а такъв човек не е заплаха за никого, независимо на колко банкета отиде. Освен това още е на дни път от столицата, което ще свали малко внимание от него. За нашия план още нищо не се знае и това ни стига.
– Можем ли да сме сигурни? – сега Анторн направи знак към Едмунд Таркин. На онзи съвет той бе чул всичко и не бе крил кого подкрепя.
– Винаги има риск – въздъхна Фаренсел и вдигна глава – Вижте облаците. Всеки момент има риск да ни удари мълния, но ето че двамата крачим навън гордо изправени. Днес се кове история, херцог Анторн, а за велики каузи като нашата си струва да се поемат рискове.
Каретата се спря пред великия храм на Смъртта, в чиято крипта предстоеше да бъде положен кралят. Анторн вдигна глава към небето. Като малък бе слушал приказки за хора върнали се от онзи свят след като ги удари мълния. Представи си как Създателят хвърля светкавица върху краля, а той се изправя и захвърля маската на земята. И в Лангустия отново настъпва мир. Но облаците се разотидоха. Нямаше нито гръмотевици нито дъжд. Нито ярост и сълзи. Беше просто небе. Като всеки друг ден. Триархиди с бръснати глави поеха тялото и го положиха в центъра на олтара. Безброй благородници с намръщени лица се изредиха да оставят свещ до покойника. В тълпата Анторн забеляза канисийския крал и свитата му, съветници, генерали, посланици от Синакорсия, Олинтия, Ремандория... Накрая стотици свещи пламнаха до краля и златното му лице заблестя. Някога е било традиция всички да бдят до изгасването на последната свещ – знакът, че душата на покойника успешно е напуснала този свят. Но преди години триархидите се събраха и приеха нова, по-добра доктрина – че мъртвецът трябва да се възкачи на онзи свят необезпокояван. Затова всеки можеше да напусне в мига, в който бе оставил своята свещ. По-набожните дори се задържаха за минутка да изкажат молитва. В крайна сметка мъртвите имаха цялото време на света. За живите обаче не можеше да се каже същото. Така че за погребението толкова. Главният триархид изрече няколко последни думи и залата се разпръсна. По площада отвън се вдигна гъста пушилка от тропота на конете. Всички тръгваха към Зданието на делегатите. Там ги чакаше по-важна работа.

Суматохата настъпи още преди да започне самият избор. Анторн не можеше да каже къде би му било по-приятно сега – на рибния пазар по обяд заобиколен от миризма на развалена риба и немити просяци или тук сега, облян с миризма на пот и пудра заобграден от помпозни и също така немити аристократи, или така нареченият „каймак на кралството". Първата работа на провинциалните благородници, разбира се, бе да се сбият за това кой да седне по-напред. „Господарят на селото пак си е селянин", помисли си раздразнен Анторн. „Дори да е окичен с повече злато." Идеята сега да сложи такъв на трона поначало не беше добра. Но изведнъж му се стори дори по-лоша. Анторн се настани на първия ред, след немалко мъки да се добере до там. От едната му страна седна херцог Аркем Мистборн, за чиято сестра някога се бе оженил. От другата му страна застана граф Фаренсел. Граф Мерет също беше наблизо. Както и останалите им приятели. Всички се бяха събрали, за да сформират съзаклятието, което щеше да короняса новия крал. За доброто на кралството, несъмнено... Анторн се заозърта нервно наоколо. Съзря граф Гарлакх по-назад отколкото очакваше. Беркинстер и Таркин се бяха наредили горе на ложата. Там бе и велмарският посланик, както и съветниците на канисийския крал.
– Питахте ме дали съседите ни подозират нещо – каза граф Фаренсел с ехидна усмивка.
– Щом са тук, изглежда, че не – отвърна Анторн с облекчение. Най-трудното бе минало. Оставаше само да чакат.
– Тишина... тишина в залата – едвам се чуваше немощният глас на граф Кент, който имаше нелеката задача да председателства Събранието на благородниците. Навършил завидните 88 години, той бе най-възрастният сред тях и по правило на него се падаше тази чест. Хората положили началото на тази традиция навярно са имали добри намерения. Все пак се очаква, че с възрастта идва и мъдростта. За жалост, обаче, големите тълпи, било то и от благородни господа, често се вслушваха не в най-мъдрия глас, а в този, който може да вика най-силно.
– Ред! Ред в залата! – включи се с рев глашатаят – Ред! – провикна се отново и заудря с жезъл по гранитния под. След като го повтори още няколко пъти залата се укроти достатъчно, за да се процедира по-напред.
– Председателят обявява Събранието за открито!
Сякаш с неимоверни усилия, граф Кент се изправи полу-тържествено:
– Кралството ни понесе голяма загуба. Напусна ни крал, който ни преведе през едни от най-големите препятствия изпречвали ни се някога. Неговите заслуги няма да бъдат забравени. Но... за огромна жалост той не можа да остави наследник, който да ни поведе на свой ред, така че сега на нас се пада задачата... да изберем такъв. – рече със сетни сили и тупна обратно в креслото. След дълго мълчание и сръчкване от страна на един от асистиращите съдии, председателят направи вял жест с кокалестата си ръка:
– Да чуем кандидатите.
– Нека бъдат обявени кандидатурите! – кресна на свой ред глашатаят и председателят подскочи стреснат на мястото си. Първи на трибуната се качи херцог Фредерон Хордис, първи съветник на краля на Канисия, който за всеобща изненада издигна кандидатурата на... краля на Канисия, Сирис Робинор. Говореше за нуждата кралствата да се обединят напълно под управлението на един владетел, за славното бъдеще, което ги очаква, за подвизите от времето на Аринийската империя, която едва ли не щеше да бъде възродена. Обясни как според всички закони и порядки Сирис е единственият законен наследник и спор в това не може да има. И не на последно място заклейми Велмарската империя като смъртен враг на Канисия и Лангустия и по обясними причини не трябва техен претендент да се допуска до трона. Последваха викове на подкрепа от някои редове. Велмарският посланик, нисък мъж с гъсти черни мустаци, опита да зададе по-миролюбив тон, макар и да се четеше ярост по лицето му. На свой ред той обяви, че е време да се приключат войните и преди всичко трябва да се спазва установения ред, според който по-възрастната сестра на покойния крал, чийто наследник сега е именно император Каспиан, има единствено право над короната. Настоя, че документът за отказ, подписан от нея, е невалиден понеже зестра не е изплащана. И накрая, в цялата си щедрост императорът предлага за нов крал не себе си, а своя брат, принц Ларсен Велмар, който дори ще се ожени за благородничка от Лангустия, за да демонстрира лоялността си към кралството. Изкушаващо предложение за всяка дама, но посрещнато с мълчание в най-добрия случай и освиркване в най-лошия. Последваха още неколцина далечни роднини на Бертранд, най-близкия от които седми братовчед, появи се дори предполагаемо изгубен син, който бързо си намери място на стъпалата отвън. И с това приключи по-спокойната част, доколкото можеше да се нарече така.
– Нека започнат изказванията! – провикна се глашатаят събуждайки председателя от дрямката му. На подиума се качи Ларбил Ватслав, правен съветник на канисийския крал и върховен съдия. Като познавач на законите той потвърди, че реда за наследяване води не къде да е, а право в краката на краля на Канисия. Изказа, естествено, и няколко ласкави думи за многото му достойнства преди да слезе почтително. Генерал Арен Сот, от друга страна, директно се закани, че лично ще изтръгне гръкляна на принц Ларсен Велмар, посмее ли да стъпи тук. За финал на изявлението си реши да се изплюе на пода, може би за да намекне, че има нужда от почистване. Херцог Гардрел и Едмунд Таркин също обявиха подкрепата си за Сирис Робинор, макар че им бе по-трудно да подберат похвали за него, които вече не бяха отправени. И все пак, отправиха ги отново, ако някой не бе чул. На този етап председателят бе изпаднал в сън, от който не можеха да го събудят лесно, та трябваше постът му да бъде поет от сина му. Макар и младок на 70, той също не издържа дълго и бе сменен на свой ред от своя син, който дори се оказа гръмогласен, което бе в негова полза. След това се изредиха още дузина провинциални барони лоялни на Гардрел и Таркин, отново за да подкрепят краля на Канисия. Още няколко пъти по толкова по-дребни благородници чакаха своя ред, инструктирани от Анторн, Фаренсел и Мерет, да говорят каквото им дойде на ума, за да протакат Събранието.
– Това няма ли край? – издразни се херцог Мистборн. Анторн отдавна си мислеше същото.
– Трябва да насадим отчаяние – напомни Фаренсел – Затова се отпуснете и се насладете на представлението.
– Не е толкова интересно, ако вече знаеш как ще свърши. – изтъкна Анторн.
– Тук не съм съгласен – изхили се Фаренсел – Аз знам, че краят ще бъде хубав. Затова и го очаквам с вълнение.
За едно се оказа прав. Не това, че чакането е вълнуващо. Отчаяние обаче наистина настъпи. Часове наред на трибуната се спореше по безсмислени теми, макар и Анторн да не можеше да каже колко точно. В един момент призивите за тишина и на председателя, и на глашатая се оказаха безсмислени. Вече на никого не му се слушаше. Истинският проблем дойде, обаче, когато гладът нахлу в залата.
– Умираме от глад! Не виждате ли? – беше се развикал някой от трибуната – Днес вече погребахме крал, а вие искате да ни заровите с него!
Първоначално новият председател бе отхвърлил призивите да се внесе храна за благородниците, но след като тълпа провинциални барони му се нахвърли склони на другата страна. Високите врати се разтвориха и в залата настъпи невиждан банкет, снабдяван право от кухните на кралския дворец, които работеха с пълна пара. Плата от телешко, гъши дроб и какво ли още не се разнасяха наоколо наред с вино за по-добро преглъщане. Анторн се изкушаваше да си налее някой чаша, но за жалост бе по-мъдро да остане трезвен през всичко това. Плато обаче си взе с удоволствие. Пълният стомах поне не пречеше на здравата мисъл. Считаше се за некултурно да се яде накрак, но в заседателната зала маси нямаше, а когато гладът нахлуеше през вратата, обноските излитаха през прозореца. Макар и благородниците вече да спряха с недоволстването, хаосът все така си остана, просто под друга форма. Един граф гневно размахваше пилешко бутче от трибуната, а не след дълго започнаха и пиянските свади.
– Пуснете ме! Аз ще му изтръгна гръкляна на него! С тези две ръце! – викаше велмарският посланик от ложата. Заканваше се на бой с генерал Сот, но изглежда прислугата бе успяла да ги разтърве. „Само чашка, нищо не е", увлече се в изкушение Анторн. Не можеше да понесе повече. „Току що погребахме Негово Величество. Това... това е поругаване". Поругаване и то в какъв мащаб! Благородниците се бяха хванали за гушите, а Фаренсел ги гледаше и им се хилеше. Анторн не можеше да издържи... Трябваше да издържи. „Само една чаша. За кураж. Нали и ти ще трябва да излезеш на трибуната..."
– Херцог Анторн? – приближи го лакей – Съветник Едмунд Таркин желае да говори с вас, ако благоволите.
– Разбира се – отвърна смутено Анторн – Господа, ще ме информирате ли, ако изпусна нещо?
Херцог Мистборн кимна с чаша в ръка.
– Ще ви информирам като донесат десерта – отвърна граф Фаренсел с пълна уста.
Анторн се остави лакеят да го поведе през южното крило на сградата към някаква по-малка зала.
– Чака ви вътре – рече му кротко лакеят. Вътре, в края на продълговата маса, с лице наполовина огрято от свещника спокойно го посрещна не кой да е, а херцог Фредерон Хордис, първи съветник на канисийския крал:
– Херцог Анторн, каква изненада.
– За пръв път някой ме вика и се изненадва, когато пристигна.
– Изненада е не това тук, а онова което се случва там – пресегна се към бутилка на масата – Вино?
– Само една чаша – отвърна Анторн с пресъхнало гърло и седна до него.
– Искрено ме тревожи общата съдба на нашите кралства... Кажете. Този ваш номер. Колко още време ще го разигравате?
– Бъркате ме с някого. Аз не въртя номера.
– Цял ден и цяла вечер слушаме изказвания на безброй души, повечето дребни хорица с незнайни имена. Барон или дори граф... Пионки, нищо повече – бавно отпи глътка от чашата си – Кралският съвет трябваше да издигне крал преди много време. А сега мълчи. Защо?
– Всеки от нас си има своето мнение, но както виждате, имаше голяма борба за място на трибуната.
– Знаете що за хора са Велмарите – поде направо Хордис – Смъртни врагове на кралството. Нямат място тук и го знаете. Чухте освиркванията, нали? Отговорете тогава защо продължаваме с този фарс?
– Несъгласието с един кандидат не води до съгласието с друг.
– Реалните кандидати са двама, виждате го. Ако не единия или другия, то кой? Да не би да стоите зад някого друг тайно? Смятате ли, че той го заслужава? Какво право може да има над трона?
„Знае", помисли си Анторн. „Таркин му е казал. Казал му е за нашите намерения. Знаел е през цялото време... и въпреки това Сирис се кандидатира пред Събранието". Анторн на свой ред отпи още една глътка от чашата. След това обаче не се почувства по-смел.
– Не знам за какво говорите...
– Знаете много добре за кого говоря – прекъсна го рязко херцог Хордис – И няма да изричам името му на глас, за да не ви посрамвам повече отколкото сам се посрамихте с подкрепата си към него. Вие не мислите за благополучието на кралствата ни, ни най-малко. За щастие, обаче, в съвета ви има някой, който го е грижа. Вашето няма да го бъде, Анторн. Заговорът ви е разкрит. И ако искате да излезете непокътнат от това има един изход. Крал Сирис ви обещава помилване и не само, ако го подкрепите.
– Не мога да направя това. Противно на думите ви, аз мисля за доброто на кралството. Вие сте този, който иска да го затисне под своя ботуш.
– Не аз заставам против последната воля на покойния Бертранд – каза Хордис и постави къс хартия пред Анторн.
– Завещание – поясни той.
Анторн поклати глава в неверие.
– Негово Величество нямаше завещание – настоя той – Щях да знам.
– Има завещание и то е пред вас – продължи Хордис – С кралския печат и подпис на кралския секретар. Автентично. И според него цялото наследство се приписва на династията Робинор, за едно по-велико обединение. И това завещание ще бъде представено пред Събранието, повярвайте. И няма да имате друг избор освен да заемете страна. Не го ли зачетете вие и останалите съветници, ще бъдете обявени за предатели служещи на чужди интереси, било то велмарски или ремандорски. Имате час да решите.
Херцог Хордис взе свитъка и излезе.
– Час – повтори той докато стъпките му отекваха в далечината.

Когато Анторн се върна обратно в залата нищо не се бе променило.
– Лангустия има нужда от стабилност! – викаше някой от трибуната.
Хордис, който се бе качил обратно в ложата, хвърли остър поглед отгоре му. „Коленичи или си понеси последствията", стори му се, че казва.
– ...Днес ни се представиха кандидати, които не могат и не искат да дадат на Лангустия това, което трябва. Тях не ги е грижа за нея... – продължаваше да вика онзи на подиума.
Херцог Мистборн сякаш гледаше в нищото, а граф Фаренсел тъкмо дооглозгваше свински бут.
– Лоши новини – каза му графът – Скоро няма да има десерт.
– Моите новини са дори по-тревожни – отвърна мрачно Анторн.
– Само не казвайте, че е свършило виното – пошегува се Фаренсел – Тъкмо ожаднях.
– Кого го интересува виното? – възропта Мистборн – Не чакахме ли вече достатъчно? Колко още?
– Още малко – успокои го Фаренсел.
– ...В такива трудни моменти кралството има нужда да бъде водено от силна ръка. Има нужда от регент, който да управлява до появата на достоен крал! – носеше се от трибуната – Но кой е най-подходящ...
– Регент? Ха! – изсмя се граф Фаренсел – Какво ли още няма да измислят?
– ...Трябва да е някой, който ще се грижи за кралството така както се грижеше Негово Величество. Някой, който бе близо до него и знае какво трябва да стори...
– Струва ми се, че отчаянието е достатъчно – заключи Фаренсел – Щом този свърши излизам да обявя кандидатурата на Понтос.
– Крайно време беше – въздъхна Мистборн.
– Боя се, че ще се наложи да преосмислим плановете си... – промълви Анторн.
– ...и именно затова обявявам предложението си Орсен Анторн, най-лоялен съветник на крал Бертранд, да поеме регентството и нека той реши кой заслужава короната!
– Приемаме кандидатурата за регент на херцог Орсен Анторн – обяви председателят – Приключваме с дебатите. Давам начало на гласуването!
– Нека започне гласуването! – провикна се глашатаят и заудря с жезъла толкова силно, че щеше да пробие дупка в земята. Анторн се обърна към Фаренсел стъписано:
– Вие?
Но Фаренсел му отвърна с не по-малко учудване. Усмивката му вече я нямаше.
– Аз? - лицето му стана червено – Вие...
– Гениална идея, Анторн, гениална! – поздрави го херцог Мистборн – Точно затова сестра ми се омъжи именно за вас!
Но преди Анторн да успее да каже каквото и да било Мистборн се изправи и обяви:
– Уважаеми господа! Решението наистина е само едно! Аз, херцог Аркем Мистборн заставам твърдо зад Орсен Анторн. За новия регент!
– Има и моята подкрепа! – изправи се граф Мерет – За новия регент!
– За новия регент! – ставаха още и още. Приятели на Анторн, Мистборн, Мерет, дори на Фаренсел, Гарлакх... Глашатаят не можеше да се надява да укроти тази вълна. Скоро почти цялата зала бе на крака.
– За регента! – разнесе се дори от ложата, където бе херцог Хордис. Застинал на място, стиснал свитъка си в ръка.
– За регента! – викаха – За регента Анторн!