ЧАСТ ОТ АСЯ

     Тихо беше. Беше така тихо, както може да бъде само в апартамент, отдалечен поне на двайсет километра от града. Тя погледна през прозореца, видя гората отсреща, беше всъщност не гора, а само няколко смърча и десетина бука, израснали накриво; между тях течеше малко ручейче, което през лятото пресъхваше. Спомни си, че преди години търсеше елха за Коледа, не можа да намери на пазарчето наблизо и се натъжи. Тогава срещна старица, вонеше на бира, беше седнала зад един крив, олющен щанд, боядисан някога в зелено, и се провикваше отчаяно и вяло:

     - Чудесни коледни елхи! Само двайсет и пет лева! Само...

     Посегна към елхите и се убоде. Каза на старицата:

     - Но това не са елхи!

     - Като няма риба, и ракът е риба. Това е смърч. Защо мислиш, че е толкова евтин. Взимаш или не?

     Ася се замисли.

     - Давам ти го за двайсет лева – каза бабата и й бутна пред лицето малко и ниско смърчово дърво.

     Взе го, плати и се запъти към вкъщи. Не знаеше как да го носи – късо е за влачене, глупаво е да го държи като цвете, а и тежи с кръстачката. Мислеше за рибата и за рака. Реши все пак, че е свършила добра работа и заслужава почивка. Прибра се, легна на дивана и заспа. Когато се събуди, видя, че смърчовото дърво беше окичено с много играчки, имаше един смешен Дядо Коледа, който гледаше наивно и весело, имаше гирлянди – бели и сини, те блещукаха на светлината. Мъжът й готвеше нещо в кухнята, миришеше на лук и вариво.

     „Господи, тогава дори не предполагах, че си толкова уморен. Повярвай ми, Валери. Наистина не предполагах.“

     Валери беше сготвил чудесна леща, гъста, а от фурната скоро се понесе дъх на канела, захар и ванилия – нещо се печеше вътре. Млякото и маслото леко обгръщаха наситнените хапки на цигулката тиква, появи се лека коричка – първо златиста, после по-наситена, свежа, кафява. Къщата замириса на торта.

     Той говореше нещо и се смееше. Обичаше да се смее. Когато се запознаха, Ася му каза, че се усмихва фалшиво. След време призна, че не е искала да каже това. Призна го пред себе си.

Вечеряха. Тя мълчеше.

     - С чесън е по-вкусно – намигна й той. За лещата говореше. Поднесе й малка чашка счукан чесън с оцет.

     Погледна чашката, сякаш имаше по-голямо значение видът й, отколкото съдържанието. Не я докосна. И продължи да мълчи.

     Валери говореше за работата си. Искаше да направи нещо, не биваше да продължава така, шефът му бил еди-какъв си, а колегите... те не са лоши, на неговата възраст, всеки от тях мисли за бъдещето, затова и той това мисли, нали има вече семейство.

     Ася мълчеше. Не че не го слушаше. Просто това, което казваше той, не й звучеше съществено. После гледаше телевизия. Харесваше емтиви и рядко чуваше как той пуска и спира водата, за да измие съдовете. Дразнеше я шумът на водата, кранът бучеше ужасно, дори не чуваше песните понякога. Ала все пак съзнаваше, че живееха в малък апартамент – кухнята беше зад бокса, в спалнята всъщност, която беше и хол-всекидневна.

     Оправяха леглото заедно. Диванът се разтягаше добре, но вътре в средата вече се беше образувала мъничка дупка, двамата влизаха в нея през нощта като свити в орех и когато бе лято, те се задушаваха един от друг. Това я дразнеше, сънуваше, че има нужда от вода, от душ... сънуваше, че мие съдове.

     „Ще видиш – говореше после на себе си, - ще видиш, че вече мога и сама да мия съдовете. Не ми трябват онези розови ръкавици... Ще бъда различна, обещавам ти.“

     Веднъж беше оставила цяла купчина съдове в мивката. Беше си купила нов диск на „Депеш Мод“, не че бяха нови парчетата, но дискът бе, искаше да слуша. Не й се мислеше за друго, само как да си сложи слушалките и да поема звуците, които цепеха съзнанието като циркуляр. Валери се прибра от работа, целуна я, отмести едната слушалка, за да й каже, че я обича, тя не го чу; преоблече се и започна да мие съдовете. Някакви други съдове в него се разместваха, боляха го, сърдечно-съдови им викат, той извиваше тялото, за да поутихне болката и пак продължаваше. Ми дълго, този път не говори нищо, нямаше и с кого. Гледаше я как подрипва под звуците на музиката, които само тя чуваше в слушалките, тихо се усмихваше, радваше й се. Понякога правеше така, докато наблюдаваше сутрешния блок по телевизията – говорителките флиртуват с екрана, той спираше звука, те свиват устни, мигат като уплашени пеперуди, движат раменете, гърдите и размахват коси, понеже няма вятър в студиото да ги подухне. Когато не чуваш какво говорят, жените са интересни до естественост. И до възбуда.

     За миг тя свали слушалките. Трябваше да оправи нещо диска. Използва момента, запита я:

     - Нима наистина не си имала време да измиеш поне съдовете? Или част от тях...

     - Нямаме съдомиялна – каза тя и вдигна рамене си. – Кожата на ръцете ми на какво ще стане? И без това всеки ден я мажа със специален крем, а тя все е суха. Виж!

     Тя протегна пръстите си. Бяха чудесни, прозрачни, нежни. Добави:

     - Нямам достатъчно пари за подходящ крем. Пък и ръкавиците са скъсани – онези за миене. Трябва да купиш нови.

     Погледна в чекмеджето. Там стояха чифт чисто нови ръкавици, неразопаковани.

     „Мързеше ме просто. Не ми се сърди. Не бях свикнала да правя това. Вече знам. Ще видиш.“

     Сутрин, преди да тръгне за работа, той я целуваше дълго и нежно, навсякъде. Тя обичаше тази целувка, беше сякаш една, а стотици езици пламтяха по нея, устните му преминаваха като гореща роса из цялото тяло, под кожата й влизаха, тя трепереше, после се любеха, после той пак я целуваше. Тези минути траеха вечност – така й се струваше. Всичко в нея живваше, порите започваха да дишат и... тя се отпускаше. Нямаше сили за ставане. Дори не можеше да отвърне на вечното „Чао!“, което чуваше, когато Валери заключваше вратата отвън. Бе уморена и отново заспиваше. Поне до обяд.

     Докато пиеше кафето си на балкона, чуваше онзи бесен кучешки лай, хората напоследък  все  гледат кучета вкъщи, нали нямат бюджет за деца. Валери не можеше да ги понася, не му даваха да спи, той все мърмореше за това. Мърморан.

     „Как съм могла да бъда толкова тъпа и да не се досетя, че те са ти пречели да си почиваш?“

     Обичам да пера, казваше самодоволно и се захващаше със своята страст. Това го правеше само понякога, когато съвсем усещаше, че е прекалила с мързела. Простирам дрехите, суша ги. Не е малко. Переше всъщност една италианска пералня, просторът беше на два метра, а щипките държаха прането да съхне, не тя. Но няма значение: когато човек цени единствено себе си, не обича да мисли за чуждата помощ. Това не помага, напротив, троши самолюбието, руши егоизма отвътре.

     Не съм просто чистница, аз съм чиста жена. Не обичам да чистя, но пък всичко е изпрано и изгладено. Не знаеше, че преди няколко месеца Валери беше написал в голям вестник есе на чистотота и за мръсотията. Тя не обичаше да чете, а Валери нямаше как да й го разкаже през слушалките или по време на вечерното мълчание.

     „Сега вече зная със сигурност, че осемдесет процента от проблемите на хората идват от лошата комуникация. От това, че не споделят. Или че го правят не както трябва.“

     Онази вечер, когато това се случи, Валери й се струваше много уморен и подпухнал, под очите му имаше синьо-черни, по-скоро виолетови кръгове, торбички, тя се учуди, че младите мъже могат да бъдат с торбички, досети се, че Валери имаше приятел, с около двайсетина години по-голям от него, спортист, той имаше здраво тяло и весела физиономия, тя харесваше този мъж и се възмущаваше, че нейният може да изглежда по-зле от него. Ася често се хващаше, че мисли за приятеля на Валери, мислеше за него по различни начини, но всичките бяха интересни до възбуда.

     Тази вечер тя правеше нещо епично в мислите си, докато го гледаше как побутва чинията. Сам си беше сипнал от картофената яхния, а не я ядеше. Тя седеше на малката маса, сбутана до мивката, и възнамеряваше да мълчи, както винаги, но сега и той не говореше. Това беше нещо ново, той все бърбореше.

     - Защо мълчиш? – попита го. – Не ти ли харесва яхнията? Ти я правиш страхотно. Да не си забравил да сложиш чубрица?

     Той се усмихна. Не беше точно усмивка, гледаше картофите и им се радваше.

     „Аха – каза си Ася. – Значи ме изпитваш. Искаш аз да говоря. Добре. Нищо няма да постигнеш с това, но нека така да бъде.“

     Помисли какво трябва да каже и изведнъж осъзна колко много неща не му е казвала. Нито за рисунките, които криеше незнайно защо, нито за тетрадките по математика, тя учеше за инженер и трудно се справяше, но вземаше изпитите, нито за преподавателя, който й намекваше нещо, нито дори за това, че... Може би го обичаше някак и затова го наказваше. Това не може да се каже наведнъж. Когато дълго мълчиш, не може да наговориш всичко накуп – като глада е, не става, ще преядеш, ще ти заседне храната или говора в гърлото.

     Сега искаше да му говори, да бъде мила. Отвори устата си и реши, че трябва да започне първо с това, което ги свързваше, как му беше името... Докато се сети за сложното име на това, което ги свързваше, той стана и вдигна чинията. Тя също стана:

     - Моля те, кажи нещо.

     Погледна я. В очите му нямаше нищо. Нямаше какво да каже. Тя щеше да знае, ако го беше поискала. Ако го беше почувствала.

     На другия ден го взеха с линейката. Той не успя дори да я поцелува. Просто го взеха. Не дишаше.

     Онази вечер той беше странно подпухнал. А на масичката до нея беше красавец – такъв, какъвто тя никога не успя да заговори. Защото не желаеше да си говори с него, а да го има. Искаше той да говори с нея, защото така се чувстваше добре. Имаше чисти, красиви очи, сякаш мечтаеха за нещо. Едното око беше прикрито от черта лента, избеляла като косите й. Тя я взе от снимката – след двайсет и три години.

     „Не бива да стоиш превързан с тази черна лента. Не бива: не жалиш ти, а аз. Аз ще я сложа на себе си. Те само ме гледай. Никога няма да я сваля. И всеки ден ще си говорим. Знаеш ли колко неща имам да ти казвам? Веднага започвам... Само първо да измия съдовете.“

1993-2016 г., край София