– Тя не е робиня – повтори Алибей, като забеляза погледите, които Хайредин хвърляше към мургавата, къдрокоса д-р Райт, потънала в оживен разговор с готвача Юсеин.
Четиримата се бяха разположили в Бионик бара на 15-та палуба и пиратът с интерес наблюдаваше футуристичната обстановка наоколо. В бара имаше малко посетители, разпръснати из уютните полузатъмнени сепарета. Свиреше тиха, ненатрапчива музика, която консиержът нарече джаз и която се стори изключително приятна на двамата пътешественици.
– Робството беше отменено окончателно и навсякъде преди близо век и половина, а в твоята родина – през 1831 година.
– И кой тогава върши работата на робите? – заинтересува се Хайредин.
– Отново хора, но свободно наети. Получават заплащане за труда си и могат да работят или да напуснат, когато и където пожелаят. И знаеш ли – поради безработицата в някои сектори много от тях дават мило и драго, за да се устроят някъде. Защото част от човешкия труд сега е заменена от машини. Машини строят сградите, пътищата, изработват най-различни изделия, управляват превозни средства, вършат домакинската работа…
– Дори и този чуден кораб ли се управлява от машини? – не повярва Червенобрадият.
– Дори и той – потвърди дяволоидът. – Машини изчисляват маршрута и насочват кораба, други машини прогнозират времето и съобщават на капитана за предстоящи бури или затишие.
Алибей се пресегна към екрана на таблета за поръчки и прокара длан по менюто. Огромната механична ръка на барплота се раздвижи, завъртя се, протегна се към тавана, откъдето висяха различни бутилки с алкохол и сокове, напълни металическия цилиндър, закрепен на върха, и изля пенлива кехлибареножълта течност в стъклената чаша на плота. Напитката се плъзна по металния жлеб и спря точно пред пирата. Той отпи и одобрително се изкашля.
– Чуден е твоят свят, странниче! – каза замислено Хайредин. – Нямате роби, а машини вършат човешката работа. Казваш, че и хареми вече няма. Че на всеки е разрешена само по една жена. Знам за този обичай на варварите, но ти твърдиш, че и при нас сега е така. Но как тогава запазвате най-доброто от семето на знатните, славните и силните? Те трябва да имат многобройна челяд, за да пребъде името им през вековете. Колко деца може да роди една единствена жена? Най-много – десетина, и то рядко. Ами ако не е толкова плодовита?
– Повечето семейства при нас имат по едно, две деца.
– Вай, вай – две! – възмути се пиратът. – Та това си е направо разточителство! Ами болестите, нещастните случаи? Ако, не дай си Боже, нещо се случи с тях, кой ще продължи рода?
– Да, разбирам какво имаш предвид – каза мрачно Алибей. – Но сега медицината е напреднала, болестите са по-малко и повечето се лекуват, продължителността на живота е по-голяма. Но се появяват и нови заболявания.
– Ама как така? Къпете се всички заедно, показвате без свян телата си, обличате се оскъдно, а нямате хареми! Не разбирам този нов ваш морал.
– И аз понякога не го разбирам, друже! – поклати глава Алибей и се загледа в чашата с коктейла.
Мелъди се настани сред публиката на първия ред.
Откритата сцена „Под звездите на Атлантика“ на най-горната палуба беше внушителна дори за мащабите на круизния кораб. С 500 амфитеатрално разположени места и оградена с огромна стъклена стена с екрани, вместо декори, и множество разноцветни прожектори, сцената представляваше впечатляваща гледка. Алибей небрежно спомена, че някои от представленията са върху лед и че мекият мокет под краката им може да се превърне за изключително кратко време в ледена пързалка.
Хайредин нервно стискаше уда в едната си ръка и поглеждаше колебливо към публиката. Никога не беше пял пред толкова много хора, и то при такива обстоятелства – в един съвсем непознат свят. Морякът беше заслепен от прожекторите и по могъщото му чело и брадясали страни започнаха да се стичат тънки струйки пот. Консиержът дръпна настрана диригента на оркестъра и започна бързо да му говори нещо.
Конферансието търпеливо изчакваше. Публиката неспокойно шумеше. После настана тишина. Алибей кимна на Хайредин. Той пристъпи напред и прокара ръка по струните. Странно спокойствие го завладя.
Страшилището на Средиземно море се взря в морската шир под бледата светлина на далечните звезди, почти затъмнени от светлината на прожекторите, и запя. Пред очите му се разстилаше едно друго море – едновременно ласкаво и неспокойно, чуждо и същевременно толкова скъпо! Образът на любимата Азахара възникна в това сияние и го поведе по стръмния хребет на песента:
„Много пристанища видях, пребродих всички морета, но никъде не срещнах красота като тази на моята любима“, пееше Хайредин и нежният и същевременно страстен глас се извиси над стихналата публика, тръгна нагоре по металния лъч на наблюдателната площадка и се понесе свободно над морето.
– Разбрахме се с организаторите и диригента твоят господар да пее автентични песни, вместо опера. Не знам обаче дали тези натруфени дами и господа във вечерни рокли и смокинги няма да поискат накрая на бис някоя любима тяхна ария от репертоара на титуляра. Тогава ще сме яко загазили – прошепна дяволоидът на прехласналия се готвач.
– Не се безпокойте, паша, господарят умее да омагьосва с гласа си, все ще измисли нещо! – каза Юсеин уверено и гордо погледна към сцената.
А там Червенобрадият ходеше наперено по меката настилка, напомняща морски вълни, а зад гърба му на екрана бушуваше ураган, сред който се мяташе кораб като детска играчка.
„Хей, хей, смело в бой, ний пирати сме от сой!“, гърмеше гласът на капитана, а публиката потропваше в такт с веселия ритъм.
Концертът вървеше към края си. Доволната публика обсипа с овации певеца, той се покланяше щастливо, а в очите му блестяха сълзи.
Внезапно на първия ред се изправи на крака Мелъди Райт.
– Радамес, Радамес! – започна да вика тя. Публиката, сякаш само това чакаше, поде вика ú.
– Ра-да-мес! Ра-да-мес! – чуха се нетърпеливи възгласи и подсвирквания.
Хайредин се засуети смутено на сцената, без да разбира какво иска от него публиката.
– Какво става? – разтревожи се Юсеин. – Да не са разбрали за измамата? Кой е Радамес?
– Една от ролите на Елиф Тахсин от операта „Аида“ – египетският военачалник Радамес.
– Опера? И Мелъди спомена тази дума преди. Чувал съм за това, било някаква модерна измишльотина на италианците.Това ли искат? Опера?
Червенобрадият пират все още стоеше в недоумение, когато нещо изпърха в тъмния и хладен въздух над „Презморска хармония“. Една бледа сянка се стрелна към сцената и с разперено белоснежно крило бръсна рамото на застиналия в почуда пират. Тъмносиният му копринен кафтан се развълнува и надипли като морска вълна под внезапен вятър. Острите нокти на Астерикс докоснаха мимолетно челото му и на стария морски вълк се счу далечна корабна сирена и му се привидя галера с развят черен флаг.
После тънка сребриста мъгла легна над замрялата в удивление публика. Юсеин се втурна с вик на сцената. А там, зад гърба на пирата, досами стъклената стена, се разгаряше бледо сияние и в това призрачно зарево се различаваха дървена палуба, неколцина мъже с чалми на главите и с ятагани в ръцете насред далечно, разбушувано море. И над палубата на старинната галера небето беше оловносиво и покрито с облаци, но можеше да се различи всеки детайл от тази необичайна обстановка, защото от другата страна на отвора беше ден, макар и мрачен и дъждовен.
– Господарю! – извика готвачът. – Това е „Стражът на Изтока“. Совата ни показва пътя към дома!
Хайредин се обърна и веднага разбра какво му казва Юсеин. Сграбчи го за развяващата се дреха и двамата се гмурнаха в започналия да се стеснява отвор.
– Нее! – чу се неистов вик зад тях.
Алибей се хвърли към Астерикс и се опита да го хване, но птицата се изплъзна и полетя над нощния океан към далечната искряща огърлица на брега. В ноктите на бялата сова нещо пулсираше с треперлив блясък. След малко искрящата светлинка изчезна, заедно с отнасящата я птица.
Процепът пред екрана се затвори и на сцената настана тишина. После публиката стана на крака и избухна в аплодисменти.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=fT-h6BDiV50
© Мария Димитрова Всички права запазени