Цветето, което цъфтеше само нощем 30
Произведението не е подходящо за лица под 18 години
Произведение от няколко части « към първа част
На тази улица имаше освен изоставени къщи, също и много накипрени вили. Стопанисваха ги разни големци от големите градове, някои бяха с охранителни устройства и мигащи червени лампички, но сега изглеждаха празни и самотни. Всичко наоколо спеше замръзнало. Беше събота срещу неделя. Виждаха се само две впити една в друга сенки. И единствено по стоновете им можеше да се разбере, че са мъж и жена.
Мислеха, че са сами, докато не се разгорещиха и изведнъж се облещи една лампа от вилата насреща им. Стаиха се за малко неподвижни до един орех и после изплуваха от тъмните очертания на оградите. С целувки и залитания, по мрежи и дувари, Надя не знаеше как и кога точно са стигнали до къщата Насим.
Тя не беше под упойка, но точно така се чувстваше. Арабинът затвори вратата и запали двете свещи. Любимата му стоеше на вратата, все едно си е глътнала езика. Насим я приближи и вдигна роклята ѝ над кръста. След това дръпна бикините и Надя видя как се свлякоха до ботушките. После очите ѝ го заляха.
"Обичам те" – тя пишеше отчаяно с ръце по тялото му. Скриваха я миглите му в замреженото черно.
"Обичам всичко в теб" – шепнеше черното, "моя си, желая те, желая те непрекъснато..." я разкъсваше с целувки отвътре - навън, а нейната рокля се плъзгаше чак до шията.
Зъбите му – остри и малки, я захапаха за устните, за зърната, докато същите тези игли разпръскваха в нейното тяло кипяща сладост.
Хвана я за дупето и я вдигна.
Надя все още не можеше да говори, но когато я приласка към себе си и я намести, тя се взря отмаляла в очите му и устата ѝ се разтвори от стенание. Той я гледаше непрекъснато. Погледът му я придържаше да не рухне... говореше й нещо, питаше я...
Подчиняваше я с постоянство. Правеше го с усета и търпението на мъж, който знае как да задържи страстта ѝ, да я укроти или предизвика. В същия миг Надя беше готова да изгори гола в ръцете му, но той я гореше с бавна и умерена сила. Ту болка я заливаше, ту сладост и когато вълните стигаха до гърлото ѝ, тя извикваше, а неговите целувки и шепот я укротяваха. Променяха я. Въртяха я. Пясъчни гласове сред вятъра. Цветни полета с макове. Рушащи се градове. Стонове, идващи от сърцевината на различията им се смесваха и залитаха опиянени в прозореца. Силата му се сдържаше за миг и прииждаше отново–неразпиляна, вярна, непрекъсната. На огнени етажи се издигаше. Растеше до влудяване. До замрежване на погледите им. До избистряне на цветовете.
– Ах! – тупна дупето ѝ до мивката.
Студените плочки на плота я съвзеха за кратко.
Брадата му запари по вътрешността на бедрата на момичето. Краката ѝ се разтрепериха. После целувките му я отпуснаха.
Когато я облада отново, Надя прималя. Отвори уста за помощ, но той я запуши с целувка. Пръстите му се бяха впили в кожата ѝ. Движеше ги плътно – притискаха я навсякъде, стигаха до тила на Надя, където се впиваха в нейния скалп, придърпваха косите на Надя, отпускаше ги. След миг изръмжаваше и я покоряваше пак. Тя му се отдаваше безрезервно, неспособна да възрази. Достатъчно беше изтощен от нейните възражения. Достатъчно се беше сражавал и сега щеше да победи природата ѝ. Щеше да я постави на колене и да я побеждава цяла нощ, отново и отново.
След петия път се измориха и спряха да броят, защото се оказваше, че победители няма, а само двама нещастници, неспособни да намерят обратния път към живота поотделно. Сами. Струваше им се невъзможно. Струваше им се, че се раждат и умират с всяка среща и раздяла. С всяко скарване, с всяко сдобряване. В Надя се размиваше границата за правилно и неправилно. Насим чертаеше нова. По негов начин я кроеше. Ограждаше я, според своите разбирания. Тя беше полумъртва, когато я намери. А сега в нея живееше надежда. Без надежда нямаше живот. И без живот нямаше надежда. Можеше да се каже, че сега животът за нея беше надежда.
А той, животът, идваше отново с утрото и първите пропяли петли. Насим се беше събудил и я гледаше. Опитомена и доволна. Сигурно го обичаше, щом спеше така спокойна. И навярно щеше да го последва навсякъде, ако ѝ кажеше.
Както често говореше баща му за обяздването: с камшик може всеки. Удариш я няколко пъти, свие уши и те гледа със страх. Но за да станеш неин господар, да я опитомиш, да я владееш, си има тънкости. Първо трябва да хванеш дивата кобилка. После да я накараш да прояви интерес към теб. Не с грубост и неблагодарност да я третираш, защото от грубостта и лошата дума бяга далеч, даже и това, което вече е твое. Освен това не я оставяй жадна, не забравяй да й даваш захар или ябълки – нито повече, нито по-малко от това, което би могла да понесе. Ще ѝ говориш тихичко, гальовно, ако искаш да я укротиш и да те слуша. Ще я милваш от време на време, но не да ѝ омръзне, а ти да останеш без разсъдък, защото лесно се пада във власта на такава свободолюбива природа. Нека да е умерено всичко, за да се заслушва, да свикне с гласа ти, с нежността ти и да очаква тази близост като специален дар. И когато стане зависима от юздите на чувствата си, да знаеш, синко, как да я обяздиш, за да усети тя, че няма друг господар, освен теб. Тогава тя ще знае, че без теб е изгубена и ще те води, накъдето ти кажеш.
Тя не отвори очи веднага, когато устните му докоснаха нейните. Не искаше да се събужда, защото трябваше да си тръгне – да мине както винаги през градината. Той продължаваше да я целува. Спускаше се покрай нейните рамене надолу към гърдите ѝ, я тя си мислеше, че сутринта градината прилича на пусто бойно поле. Гола градина – само с няколко крехки овошки, зад които нямаше как да се скрие. Хората сигурно вече щъкаха из дворовете си, чуваха се шумове, кучешки лай и гласове. Нямаше никакви укрепления. Гола градина – мислеше си Найдена, без нито един окоп, без нито едно хълмче, само няколко крехки фиданки, стърчащи над земята, а насреща тухлената ограда, зад която не се знаеше кого ще срещне. Тя изстена. Пръстите ѝ се вплетоха в тези на Насим. Бялото и черното се сляха под прозореца. Случваше се само в неделя да осъмнат заедно така. И затова още повече обичаше да я гледа сега – сънлива, гола и беличка, обляна от светлината на утрото. В този момент сините ѝ очи му казваха всичко. Сега нейната тъмна коса изглеждаше на възглавницата още по-тъмна и лъскава. Срамуваше се от голотата си пред него, а той ѝ обясняваше, че не бива. И щом дръпнеше изведнъж завивките от тялото ѝ, червенината по нейните бузи плъзваше навсякъде и тя затваряше очи.
Сега белезите от ранички по нейното вратле му се сториха чаровни.
– Моята жена – прошепна той.
Очите ѝ засияха. Сложи ръцете му на гърдите си, без да връща завивките и го целуна с език. Насим се разсмя.
https://youtu.be/8uPkzqGRzqc
(има още)
© Силвия Илиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Ах, каква серия!!...И красиво описана и...въздействаща! А какъв умен баща, а?!Голяма си, Силве, да го знаеш!!
-
Благодаря ти, Петре, за отделеното време и добрите думи. Лека вечер!
-
Особенно ми хареса, не смо че има 18 +,...прекрасно поднесено
Продължавам нататък -
Правиш ме щастлива, Краси. Много благодаря. Видеото го намерих случайно, развълнува ме. Прегръдка.
-
"да останеш без разсъдък, защото лесно се пада във властта на такава свободолюбива природа." - с аромат на захар и ябълки този път. Хубаво писане си му дръпнала отново, Силве. Отпочивам си с твоята история. Благодаря и за видеото
-
Честит празник, скъпа Вили 💗! Нека не губим надежда в доброто! Благодаря ти от сърце за топлите думи. Сега съм на 31 - ва, но развръзката още не е узряла. Ще ме извините, очевидно не й е дошло времето. Финалът ми е ясен, но пътят до там се оказва не толкова кратък. Дано не ви отегча. Не е лятна любов, да я разкажа на един дъх. С двайсет изречения мога да кажа финала, но няма да е ок. Има си завои, изкачване, слизане, черен път. Моля за търпение. Прегръщам ви и ви благодаря. 💗
Здравей, Влади. Честит празник. Не, не е само това. Благодаря, че четеш със сърце. По същия начин ти благодаря.
Хубава вечер на всички. -
"Гола градина – само с няколко крехки овошки, зад които нямаше как да се скрие." Ето - това е. Но не е само това. Поздравления.
-
Наистина не стигат думите... Само мога да се възхищавам, но нежно, не натрапчиво.
Честото Възкресение, Силве! Бъди! -
Благодаря ти, слънчево момиче, правиш ме щастлива! 🍀
-
Как добре си описала тяхната връзка, взаимоотношенията "По негов начин я кроеше. Ограждаше я, според своите разбирания. Тя беше полумъртва, когато я намери. А сега в нея живееше надежда" И тази страстна любов! Искам още.
Браво, Силвичке, превъзходно! Думите не стигат! -
Благодаря ти сърдечно,Лиде. Ще му сложа една червена точка сега. Следва и развръзката.
-
Ама това си е за червена точка. Но е и красиво емоционално изживяване. Любопитна съм за развръзката.
-
Благодаря ти, Мини. Зарадва ме ☀️. Светли празници и на теб!
-
Много емоционално, браво! Радвам се, че има още, Силвия. Светли празници!
-
Пепи, благодаря ☀️.
-
"...победители няма, а само двама нещастници, неспособни да намерят обратния път към живота поотделно" - все едно си направила разбор на цялото произведение досега с няколко думи! Браво!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
