“… И те бяха две... Паднаха изгубени във полумрака, изгубило искрата бе неговото сърце, а те без жал изкълвани от орлово крило с перо на сврака. И само, ако разбере коя стихия човешката искра събужда и разпалва нова звезда, само тогава щеше да спре изливът на кръвта от кварцовите гнезда. И коя стихия дава ѝ душевен простор, единствено и само тогава той щеше да възвърне Божествения си взор!...“
Той се беше облегнал на трона. Направо се беше отпуснал в него. А мястото му бе величествено- цвят на комета, оплетен от перлен прах, извезан със седефени нишки и посипан със златен сатен. В краката му се разстилаше мъглива покривка от слънцесиянието, отразяващо нощта. И при все всичко това, той изглеждаше още по-красив... строен и висок, с поглед изпепеляващ и дълбок... и определено знаеше това. Глътка по глътка отпиваше от виното и изпадаше в сладкия му транс.
Портите на залата се отвориха. Равномерно стъпките му отекваха по пода, заедно с жезъла на който се подпираше. Застана право срещу него ...