Даря

Йоана винаги имаше от всичко по много и все хубави или вкусни неща. Родителите ѝ бяха заможни и тя получаваше каквото пожелае.

Всеки ден пристигаше в детската градина, с нова кукла или играчка. Така им се искаше на децата, поне за малко да ги подържат, но Йоана не позволяваше. Винаги беше облечена с красиви рокли и понеже мама и тати я наричаха „принцеса“, момиченцето си мислеше, че наистина е. Сърдеше се когато я наричат с името ѝ, тропаше с крак и казваше: „Принцеса съм“.  

Когато Йоана тръгна на училище само от „принцеса“ се отказа – беше пораснала и знаеше, че не е истинска принцеса (макар у дома да продължаваха да я наричат така). Сега други неща я вълнуваха: да бъде най-модерна, да има най-красивата раница, най-хубавите помагала, най-новия телефон. Обичаше в междучасията да си купува от лавката неща, които повечето деца не можеха да си позволят, а после, изяденото наполовина лакомство да изхвърли в коша за боклук. Просто за да види как ѝ завиждат децата без джобни (с домашните сандвичи) и тези, с обикновена закуска от левче.

Нямаше приятели сред съучениците си момиченцето, но това не я тревожеше. Беше доволна от забавленията у дома и там, където ходеше с родителите си. Така минаха две години. В началото на трети клас Йоана се разболя от хепатит - болестта на мръсните ръце. Приеха я в болницата и я настаниха в стая, с още четири деца на нейната възраст: Васко, Иван, Добринка и Мила.

Всички страдаха от болестта, но само Йоана постоянно се оплакваше и капризничеше. Държеше се горделиво с медицинските сестри, невъзпитано отговаряше на забележките им и за всяко неудобство, заплашваше, че ще се обади на баща си.

Болничната храна никак не беше вкусна. Близките носеха домашно приготвена и я предаваха на дежурната сестра, защото болестта беше заразна и не ги допускаха при болните.

Във времето за хранене, децата в стаята събираха едно до друго две нощни шкафчета и всеки изваждаше каквото са му донесли. Още първия ден поканиха Йоана да се храни с тях, но тя отказа и яде сама. Изненадаха се децата от държанието на момичето. Смутени от острите ѝ забележки към санитарите само се споглеждаха мълчаливо и продължаваха заниманията си. А те, за да минава времето по-бързо играеха на морски шах, бесенка, домино, „не се сърди човече“ и „гледай си работата“ с карти.

Започнаха да ѝ омръзват на Йоана игрите в телефона. Виждаше как се забавляват децата, искаше да се присъедини, но толкова много пъти им отказа, че те вече не я канеха изобщо. Мъчно му беше на момиченцето за вкъщи, мъчно и самотно. Втората вечер в болницата преди да заспи тихичко плака. Добринка беше на съседното легло и я чу. Отиде до леглото на Йоана и седна на крайчето:

• Не плачи, Йони! Утре ще си подобре и...
• Името ми е Йоана – прекъсна я. – И, няма нужда да ме успокояваш – подсмръкна, изтри сълзите си и се зави през глава.
• Ама че си кисела – обади се Васко и се надигна в леглото.
• И груба – допълни Иван.
• Млъквайте – изправи се Йоана ядосана.
• Тихо – пошепна Добринка – Мила спи.
• Не спя, будна съм – каза тихо момиченцето.
• И защо да мълчим, принцесо? – подигравателно попита Васко.
• Не съм принцеса, момче. Имам си име. – изкрещя Йоана.
• И аз си имам име, принцесо – засмя се Васко.
• Стига, Васко, не се заяждайте и карайте – помоли Мила.
• Не се караме – отвърна вместо него Иван. – Много важно, че са богаташи. И моето семейство е богато, но не се държа с хората като... като...
• Като с низши – помогна му с думичката Васко.

Вратата се отвори и влезе дежурната сестра:

• Какво става тук? Да събудите отделението ли искате?
• Дразнят ме. Кажете им да ме оставят на мира – изкрещя Йоана.
• Дразнят те, как...
• Да, направете нещо, защото още утре ще кажа на тати да подаде оплакване. Искам да ме преместите в друга стая. Още сега – скочи от леглото Йоана, със заповеден тон и започна да прибира вещите си в сака.
• Момент госпожице, това не е хотел. Отделението е пълно и няма свободни легла. Край с претенциите! Всички по леглата и тишина – сестрата изгаси лампата и излезе.

Йоана с яд взе телефона, но преди да набере номера, Иван се изсмя:

• Хм, сега ще се оплачем на мама и тати...
• Стига, Ванко! Виждате, че е разстроена – с молба в гласа, Мила погледна към момчетата.
• Така е – подкрепи я Добринка.

Йоана прибра телефона. Легна и гневна се обърна към стената.

Беше неделя, топъл есенен ден. Грееше слънце, щурееха врабчетата на близкото дърво. Йоана спеше. Васко и Ванко играеха домино. Добринка и Мила стояха до отворения прозорец и тихичко си говореха.

• Как и защо ли е станала такава Йоана? Мама казва, че никой не се ражда лош – въздъхна Мила.
• Сигурно, защото е сама – отвърна Добринка. – Чувала съм, че децата стават егоисти, когато нямат брат или сестра.
• Едва ли е така, Доби. Ето, Ванко също е едно дете и неговите родители са богати, но не е като Йони – каза Мила, докато докосваше нежно пъстрите листа на клончето, стигащо до техния прозорец.
• Дали има приятели? – почуди се Добринка.
• Може и да има. Не познавам деца без приятели – отвърна Мила.
• Да, но... и Ванко, и Васко, и ти, и аз получихме картички и рисунки, с пожелание за бързо оздравяване от приятелите и съучениците ни, а Йоана не.
• Би било много, много тъжно, някой да е без приятели – въздъхна Мила.
• А как според теб хората стават приятели? – замислено попита Доби.
• Като се обичат, като си помагат, като си подаряват разни неща – отвърна Мила.
• Да, подаряването. Бяхме на гости на село през лятото. И докато помагахме на дядо в градината, той обясняваше на петгодишната ми сестра, че подаръците може и да не са предмети и тя...
• Подаръци, пък да не са предмети? – учуди се Мила.
• Ами да. Дядо каза, че може да подаряваме усмивки, утеха, помощ...
• О, да, разбирам. Така е – прекъсна я Мила.
• Може би на Йони не са ѝ подарявали непредметни неща и за това не знае как да ги подарява – каза Доби и поклати глава със съжаление.

Мила лекичко издърпа клончето на дървото, за да пипне едно много красиво и лъскаво, обагрено от есента листо и с въздишка изрече:

• Ех, ако межеше да разбере Йони, колко е хубаво да даваш и да получаваш такива непредметни подаръци.
• И колко още похубаво е да имаш приятели, с които да си ги разменяте – въздъхна и Добринка.

Погалените от Мила листенца чуха разговора на момиченцата и леко надникнаха към стаята. Йоана беше се събудила и гледаше сърдито към Васко и Иван, които без да искат я събудиха със смеха си.

• О, сигурно това е детенцето, което не умее да подарява. Има хубавичко, но много сериозно личице – прошепна едно от листенцата
• Да, така е. А виж сърчицето му, толкова е тъжно милото – отвърна друго листенце.
• Нещастно е горкото – обади се трето листенце. – Найважното за сърцата е, да има радост, а има ли по-голяма радост от това да подариш, да направиш някого щастлив?!

Не след дълго листенцата на цялото дърво зашумяха развълнувани, говореха си за момиченцето с тъжното сърце. Чу тревогата им корена и разказа на всички около себе си под земята. Вестта бързо стигна до Сърцето на гората.

***

Събранието точно свършваше, когато задъхано долетя папагалчето, носещо съобщението за болното момиченце, с тъжното сърце. Внимателно изслушаха записаното и... И, от короната на Фея Даря закимаха усмихнати сини цветя. Но и короната на Фея Любов привлече вниманието с разцъфващо, прелестно червено цвете със златисти тичинки. Решението беше единодушно: Ще бъде изпратено синьо семенце-Чудо, с червено сърчице и топли, златисти прашинки.

Речено-сторено. Полетя бялото гълъбче към градската болница. А семенцето-Чудо, докато гледаше удивено пъстрия свят, не спираше да си повтаря вълшебните думички прошепнати му от Феите:

„Дари, дари, дари най-първо, усмивката си ти! Дари и обич, обич, обич - вълшебен дар е тя, за миг облича с щастие света!“

Всичко това се случи в същия ден. Прозорецът на стаята още беше отворен. Кацна бялото гълъбче на перваза и започна да гука. Йоана се обърна изненадана и го видя (другите деца спяха следобеден сън).  Взе бързо телефона си, за да го снима и бавничко приближи. В този момент, то литна към нея, пусна вълшебството на главицата ѝ и отлетя. Толкова се изплаши Йоана, че изпусна телефона си на земята. А, семенцето в миг се превърна в капчица, попи в косицата на момиченцето и хукна към тъжното сърчице. Йоана не помръдваше. Усети непозната топлинка в тялото си – много приятна. Чу тупкането на сърцето си. Не беше точно тупкане. Заслуша се. То пееше и пееше, и пееше:

„Дари, дари, дари най-първо, усмивката си ти!

Дай и обич, обич, обич - вълшебен дар е тя и за миг облича с щастие света!“

Мила, Добринка, Иван и Васко се събудиха, когато телефона на Йоана падна. Сънени се надигнаха от леглата и погледнаха към нея. Не можеха да повярват на очите си. Йоана се усмихваше, грееше личицето ѝ. Погледна всяко от децата и приветливо поздрави:

• Здравейте момчета и момичета! Съжалявам, че ви събудих!
• Добре ли си, Йони – с тревога попита Добринка?
• Да, Доби, добре съм – намигна весело и се наведе да вземе телефона си. – Счупен е – поклати глава момиченцето, но това никак не помрачи настроението му.
• Дай, да погледна, Йони – протегна ръка Васко. – Моя сам съм го оправял няколко пъти.

Йоана му го подаде и седна на крайчето на леглото му.

***

Това е историята за момиченцето Йоана, мили ми деца. Сигурно се чудите какво стана после. Ами, все хубави неща. Докато беше в болницата, благодарение на Чудото, изпратено от Феите, Йони разбра какво вълшебство е приятелството. От този ден нататък, в тяхната стая беше най-весело. Бързо оздравяха петте деца и заедно ги изписаха. Учеха в различни училища, но в почивните дни се срещаха. Припомняха си смешни истории от болницата, разказваха, споделяха и други неща.

Още в първият учебен ден след излекуването си, Йони влезе в клас с огромна кутия шоколадови бонбони. Почерпи всяко дете за оздравяването си. Почерпи не само с бонбон, дари и с мила, очарователна усмивка. А сърчицето ѝ неспирно пееше, пееше и пееше:

„Дари, дари, дари най-първо, усмивката си ти!

Дай и обич, обич, обич - вълшебен дар е тя и за миг облича с щастие света!

Дари, дари, дари най-първо, усмивката си ти!

Дай и обич, обич, обич - вълшебен дар е тя и за миг облича с щастие света!

Дари, дари, дари най-първо, усмивката си ти!

Дай и обич, обич, обич - вълшебен дар е тя и за миг облича с щастие света!“