Детски почерк

Детски почерк

Невена Георгиева бе учител на най-малките ученици. Обичаше професията си и даваше всичко от себе си първолаците да се чувстват добре. Тя се радваше искрено на успехите на своите ученици. Ченгелчета и чертички ставаха все по-красиви с упражнения и постоянство. Дори тя даваше малки награди на децата за усърдието, което полагаха в час. Беше ден, в който много хора празнуваха. Казваха си думи, които през другото време оставаха някъде назад. Подаряваха си подаръци. Усмихваха се някак. И си мислеха за следващите дни. Невена влезе в класната стая. Децата седяха по чиновете.
- Днес ще учим за уважението към по-големите - каза Невена.
- Госпожо, няма ли да пишем буквички? - попита Мирослава.
- Празник е! - отговори жената. - Тъкмо да ви починат ръчичките. Ще си говорим.
Децата се раздвижиха. Само миг след това тишината влезе в класната стая. Те обичаха своята учителка. Не се страхуваха от нея, но я уважаваха и я слушаха.
- Много е важно едно дете да обича своите родители - каза Невена.
Иван вдигна ръка.
- Кажи, Ваньо! - рече госпожата.
- И по-големите, нали? Баби, дядовци. Каки, батковци.
- Да! Защото те знаят повече и могат да ви помогнат. Вие вече може да пишете. Но това не значи, че знаете всичко. Човек се учи постоянно.
- Кажи, Женя!
- Госпожо, ами когато ни се карат?
Невена се усмихна и каза:
- Те не ви се карат за лошо. Искат да си вземете поука от това, което сте сгрешили. Щом ви се карат, значи ги е грижа за вас. Я ми кажете кой какво добро е направил за по-голям човек. Кажи ти, Ваньо!
- Аз помогнах на една стара жена да пресече. И тя не ми благодари.
- Ти правиш добро не за да ти благодарят, а за да може другият човек да се чувства по-добре. И доброто ще се върне при теб.
- Да кажа аз, госпожо! - рече Светла. - Намерих едни очила на пейката. И понеже мога да пиша, оставих бележка на вратата на входа. Дядото се зарадва много и ми даде шоколад.
- Видя ли? - каза Невена. - Получила си подарък, защото си добра.
Учителката стана от стола и се запъти към един от чиновете.
- Я да видя аз, когато си говорим за уважение какво пишеш, Мирка?
Мирослава се смути. Помъчи се да закрие написаното на листа. Стана. Откъсна от тетрадката една страница и я подаде на учителката, Тя строго погледна. В очите й се появиха онези капчици, които и в радост, а и в тъга съпровождаха човека. "Обичам те, Неви!" Няколко думи написани с разкривения почерк на неукрепналата още детска ръка. С такова старание, че нямаше разстояние между буквите. Цялата обич се бе сляла с написаното. Невена Георгиева взе листа. Не смееше да го прегъне. Вървеше към своя стол. Докато хората се чудеха как да изрекат тези съкровени думи. Докато се питаха дали са искрени и споделени. Докато се ревнуваха един друг, детето бе написало нещо, което извираше от сърцето му. Искаше да зарадва своята учителка. Наивно, по детски, а толкова чисто. Невена не прочете написаното пред класа. Не искаше това да стане повод за присмех и да донесе травма на Мирослава. Часът свърши. Звънецът би. Децата излязоха в междучасие. Невена погледна към Мирослава и каза:
- Това е най-хубавото, което съм прочела днес. Благодаря ти!
Мирослава взе раницата си и излезе последен от целия клас.

Явор Перфанов
14.02.2023 г.
Г. Оряховица