Дискриминацията, за която не говорим!
Придвижваше се трудно по тротоара. Двата ѝ бута се триеха неуморно един в друг и ѝ причиняваха болка. Глезените бяха ужасно подути, а стъпалата едва я държаха. Увисналият почти до коленете корем не я улесняваше. Дотътри се до една пейка и се настани. Зае я почти цялата. Това ѝ напомни пътуването в междуградския автобус преди три дни, когато я таксуваха с два билета- била прекалено „едра“, както се изрази контрольорката.
Откакто се помнеше, Ели се бореше с килограмите. В последните години все по-ясно разбираше, че губи тази битка. А може би така беше и по-добре. Това тяло беше истински затвор за нея. Ограничаваше движенията, ограничаваше контактите, ограничаваше целия ѝ живот. Трябваше да полага ежедневни грижи за раните образували се в гънките сланина, да търпи болките всеки час. Но това не беше нищо в сравнение с отношението на околните. Не си спомняше кога за последно влезе в магазин. Не изпитваше и желание. Още от вратата получаваше отговор „Госпожо, нямаме дрехи с вашите размери“, а след себе си дочуваше кикотенето на продавачките. А още по-кошмарен беше онзи случай, когато пробва една тениска и за нещастие я скъса по ръба. Въпреки, че веднага каза, че ще я плати, продавачката не пропусна да отправи няколко остри забележки, така че и клиентите, които все още не ѝ бяха обърнали внимание, да я забележат. Предпочиташе да вземе няколко метра плат, да пусне един ръб, да наниже ластик и готово: пола-чувал. Имаше претенции единствено към материята- не трябваше да прозира, не би доставила допълнително удоволствие на любопитните зяпачи. За панталон не ставаше и дума.
Нямаше много приятели, а с малкото които имаше се виждаше доста рядко. От една страна не можеше да отиде прекалено далече, не и пеша. Такситата отказваха да я возят, защото едва се побираше на задната седалка. А с градския транспорт винаги имаше проблеми- качването и слизането ѝ отнемаха доста време. Въпреки че беше свикнала, предпочиташе да не чува злобните забележки и уж шеговити подмятания.
Дори едно кафе да изпие навън трябваше внимателно да подбере обстановката- без пластмасови столове, без столове с подлакътници или люлеещи се. Предпочиташе канапе. А после идваха вперените погледи, тихите шушукания, ниския кикот и обърнатите глави към нея.
Ето и сега, Ели се огледа и забеляза няколко ниско наведени глави и вперени в нея погледи, беше по-интересна дори от протеста на хомосексуалистите на отсрещния тротоар. Беше точно като циркова атракция. Онези отсреща се бореха за правата си, казваха НЕ на дискриминацията, а в същото време тя беше принудена цял живот да търпи това отношение на обществото. „Сама си е виновна“, „Това си е нейн избор“, „Тя би могла да отслабне“ бяха най-честите обяснение на околните, за да успокоят съвестта си и да кажат „Аз съм толерантен към всички“. Да ама не точно така. На гърба ли трябваше да напише, че още от дете страда от хормонално разстройство. Първо беше една терапия, после втора, последва трета и четвърта. А резултатите липсваха. И ето, сега беше тридесет годишна, а се чувстваше като старица, затворена в противната си обвивка.
Ели забеляза, че е привлякла интереса дори на протестиращите. Докривя ѝ, искаше да е на тяхно място, но реши да се прибере, да се скрие на сигурно между четирите стени на апартамента си. Стана от пейката и бавно се затътри към входа.
- Ужас- едва чуто прошепна момчето с руси коси и силно гримирани очи и продължи да размахва плаката „НЕ НА ДИСКРИМИНАЦИЯТА!!!“
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анелия Александрова Всички права запазени
