* * *

Летар беше изнесла люлеещия се стол на верандата и погледът й тръгна към фигурата на момичето, изучавайки я, докато стигна до нея. Новодошлата срещна погледа й и се задвижи през разораните буци сякаш плъзгаше ходилата си по лед. Старицата се усмихна изненадана – това момиче искаше да остане. Чилика съвсем доближи и се изкачи, все още плувайки в равния си ход, на верандата, а след това приседна направо на дъските, като придърпа поли под коленете си. Чилика гледаше Летар в захлас, очакващ проповед и наставления.

– Как да Ви наричам? – промълви тя.

– Скъпа, аз съм Летар.

– Иска ми се да имам ново име тук. Майка ми ме е кръстила на някаква си птица, което ми допада, но чувствам, че тук трябва да съм друга.

– Не, скъпа, ти там си била друга, а тук си си ти. И мисля, че името ти, каквото и да е то, много ти подхожда. Човек със силна аура си, а името, както го носиш, много помага за това.

Чили подхвана последните думи на старицата и се понесе на собствените си криле по тях като напътствен вятър. Тя почти усещаше горящата аура, излъчена от тялото й, подхранваща и без това топлия въздух. Думите започнаха да се леят от устата й в порив на чувства, усещания и проповедта, която очакваше, излезе от собствената й душа. Летар беше добър слушател. Понякога това е най-силната подкрепа, най-важната подправка, за да се оформи човек в целостта си и да намери себе си – да бъде изслушан от правилния човек. А средната земя, съставена засега за Чили, само от уханна почва, бяла къща и старица и всичко това затворено в искрящо синьо стъклено преспапие, се търкаляше около нея във вихър, а тя беше неподвижният му център с магнетична гравитация.

Дафне стоеше до дървото почти в несвяст, когато...не, не отново... в гърлото й се надигна излив...

– Ало, Симпсън, моля те ела да ме прибереш.

Следва продължение...