Грен беше седнал на скамейката в тясната си килията. Таласъмът в ъгъла потръпваше и прохъркваше от време на време, все още в безсъзнание след срещата на главата му с каменната стена. На масата в ъгъла отвън Брънт, капитана на селската стража, мълчаливо четеше някаква стара книга в подвързия с винено червен цвят , като периодично хвърляше погледи към таласъма и към затворения воин. Толбърн и останалите бяха излезли по-рано и Грен се замисли какво ли правеше Тамида и как ли бе реагирала на новината че нейният нощен спасител е сега затворник в ареста на селото. През малките прозорци на управлението Грен видя че навън започва да се смрачава. Брънт явно бе направил същото наблюдение защото се обърна към затворника си със спокоен тон:
-Слушай момко… Истината е че те харесвам! След малко ще дойдат няколко от моите стражи за да извадим таласъма от килията ти… Обещай ми да си кротуваш на скамейката! Няма да се поколебаем да те убием, нали знаеш? –каза му командира и му се ухили.
-Знам! – каза простичко Грен.
-А така! – отвърна му Брънт. – После, когато моят човек Гравин замине с приятеля ти, таласъма на нощната им разходка ти най-послушно ще изпиеш тая гадост в стъкленицата. И понеже ти казах че те харесвам, ще те предупредя че тези отвари не са винце което да си пийва човек вечер пред камината… Опасни са и няма да се почувстваш никак приятно, хи-хи-хи-хи… може да не се събудиш до сутринта, а може и да не се събудиш изобщо! – рече му командира и го погледна изпитателно.
-Казах, че ще я изпия и ще го направя! – каза му Грен спокойно.
-Добре момче… добре…, и без номера, ясно? – заплаши го Брънт за последно.
-Ясно! – отвърна му затворника и двамата пак потънаха в мълчание, а командира се върна към своето четиво.
Мина около половин час на мълчание до пристигането на Гравин с още трима войни от стражата. Те поздравиха командира си и погледнаха към Грен. После единият от тях се обърна към другарите си:
-Изглежда якичък а момчета? Ама ние май не сме таласъми , нали така? –рече той подигравателно и извади късия меч от колана на кръста си. Другите го последваха, както и Гравин, който с неохота извади своя къс меч. Момчето знаеше, че няма защо да се страхува от Грен, но изпълняваше заповеди, може би за да не загуби шанса си за мисията, за която така копнееше. Брънт стана от стола си бавно и погледна застрашително Грен , също готов да се включи в борбата ако се стигнеше до такава. После побвика на своите хора:
-Айде, влизайте момчета!
Грен сложи ръце зад тила си и застана неподвижно, докато стражите отключиха килията и застанаха пред него с мечове в ръцете и заплашителни физиономии. Гравин, в това време хвана таласъма и го извлачи навън. Стражите излязоха след него с лица и мечове обърнати към затворника и врата на килията се трясна бързо, а ключа й бе моментално врътнат.
-Браво ,моето момче! – каза Брънт на затворения войн и седна пак на стола доволен.
-Рядко не изпълнявам думата си! – каза му Грен и отпусна ръце на коленете си.
Момчетата на Брънт вързаха устата на таласъма с някакъв мръсен парцал и провериха въжетата, с който бяха стегнати ръцете и краката му.
-Готов ли си Гравин? Да не подмокриш гащите в гората? – пошегува се единият му другар и удари леко птицевидния си приятел с юмрук по рамото. Гравин само изсумтя презрително през човката си и нарами таласъма с лекота и ловкост.
-Успех ,момчето ми! Ще те закарат с каруца до където могат и после знаеш какво да правиш! –каза му Брънт. Гравин се усмихна на своя командир и хвърли поглед и към Грен, който му смигна тайно за кураж. Гравин изглеждаше на седмото небе от щастие и излезе нарамил вързания таласъм. Останалите стражи се опитваха да скрият притеснението си за своя приятел в смях и закачки, докато излизаха и те през вратата на управлението.
Грен и Брънт останаха сами отново, след като командира беше проследил с тревожен поглед подчинените си воини от вратата.
-Разбирам защо обичате толкова младия Гравин… - промълви Грен. – Прекрасно момче изглежда!
Брънт го изгледа и очите му се навлажниха леко..
-Да! Като син ми е!-каза командира. – Ако нещо му се случи заради теб ще те убия!
-Сигурен съм че знае какво прави... – каза Грен уверено и бръкна в джоба си. Извади от там малката стъкленица и разгледа съдържанието й. Беше пълна с гъста черна течност. Брънт го наблюдаваше с интерес. Грен махна тапата и въздъхна.
-За ваше здраве!-рече затворникът след секунда колебание и изгълта черната течност под удивения поглед на командира, който бе станал от своя стол.
Отварата имаше непозната и неприятна смесица от вкусове и лютеше много. Няколко секунди нищо не се случи и Грен погледна към Брънт учудено. В следващия миг обаче го сви корема. Болката се засилваше и засилваше докато не стана непоносима и го накара да се загърчи и да падне на каменния под в килията. Вътрешностите и гърлото му горяха . В гърчовете си усети как гореща пяна започна да излиза от устата и носът му.
-По дяволите! – възкликна Брънт уплашен. – По дяволите! Тамидаааа! Тамида идвай бързо! – чу Грен в агонията си да вика командира познатото му име, но не можеше да отвори очи от болка за да види какво става. Явно Тамида бе чакала отвън по заповед на Брънт.
В шокираното съзнание на Грен се появи тунел от бяла светлина в който бе засмукан. След миг усети че няма вече материална форма, а беше на тавана на килията и виждаше под себе си гърчещото се тяло, което току що бе напуснал. След миг Тамида влетя в килията и се спусна към това тяло. – Грен… Грен… чу я да казва докато го разтърсваше силно с нежните си ръце. –Направи нещо по-дяволите! – чу гласът и на Брънт отстрани. – Нали си лечителка!?! –От кога ти пука за Грен, Брънт… продължаваше на чува душата на Грен, заглъхващите гласове и постепенно килията започна да се разтапя в безкраен черен океан… Познато ярко сияние се появи след малко сред тъмнината и душата на Грен чу ехтящ глас:
-Толкова добре се справяш, Грен! Горд съм, наистина горд… не сбърках че избрах точно теб…
-Не очаквах да говорим пак!-отвърна Грен зарадван.- Не очаквах и това… този прекрасен свят когато, каза че мога да се включа в надпревара!
-Нямаше как да ти обясня, трябваше да видиш сам… Строенето на свят като този ми отне цяла вечност на търпение, любов и събиране на материални форми и познания от всичките ми известни светове ,както и много, много души доброволци който да участват.-каза Божеството.
-Аз още не разбирам как е възможно…
-Няма как сегашното ти въображение да обхване сила от такъв мащаб, Грен! Не го мисли, толкова! Може би ако спечелиш надпреварата ще видиш сам какво е!
Да…-отвърна душата на Грен. – Ти, ми каза че ще имам други шансове да си спомня… за семейството ми…
-Разбира се! Ако това желаеш? – каза Божеството.
-Искам да видя семейството си!- каза Грен уверено.
Сиянието го засмука бавно навътре в себе си и Грен си спомни и видя …
Старият му учител Глау го избра за свой главен съветник в церемония в манастира Хилсейнт и му каза че вече може да си избере невеста…
Грен се запознаваше с красиво момиче с весели, светло-зелени очи в един от градовете където го бяха пратили на мисия и те заедно се смееха безгрижно…
Грен и момичето със зелените очи се венчаеха, малко поостарели, в церемониалната зала на манастира…
Грен и жена му правиха любов за първи път докато той я гледаше страстно в същите тези зелени очи…
Раждането на синът му взел, очите на майка си и начинът по който жената бе прегърнала малкото бебе в обятията си и го кърмеше за първи път…
Малкото му момче около пет годишно с дървен меч в ръка правеше серия от упражнения които баща му му бе показал, под гордия поглед на неговата майка…
Грен легнал на земята, умиращ от тежката рана в корема и синът му и жена му плачещи и уплашени над него, докато разбиваха вратата на стаята им в манастира…
-Не! – каза Грен уплашено и видението изчезна в миг.
-Не! – повтори война вече спомнил си всичко.
Сиянието се беше върнало пред опечалената душа на воина.
-Съжалявам, Грен! – каза Божеството.
-Ти каза че си едно от Божествата! Кажи ми защо се случва това? Защо умират невинни жени и деца? Защо точно моето семейство…?
-Понеже наистина съм само едно от Божествата мога да ти кажа каквото знам! Знам , че зад всяко нещо има по-висш план, а душите на съществата от всеки свят са безсмъртни и съгласни да преживеят ужаса в името на този план!
-Пак не разбирам…-каза Грен.
- Значи ще трябва да живееш още с мъката и болката си и един ден ще разбереш! Кажи ми… Съжаляваш ли че си спомни?
- Не! – отвърна честно Грен.
-Добре! – каза Божеството. – Сега е време пак да се разделим!
-Чакай! Аз… трябва да излъжа че съм си възвърнал паметта за да ме пуснат от килията… Какво да кажа на Толбърн?
-Ще разбереш щом се събудиш! Май няма да има нужда да го лъжеш повече… – каза Божеството. – И внимавай с воина гущер… Много е опасен!
-Воина гущер ли?-попита Грен учуден, докато усещаше как влиза обратно в тялото си, което беше уморено и слабо като след дълга, тежка болест…
Грен усети че лежи в меко, топло легло завит с тежки одеяла и кожи. Мъжа простена тихо и отвори бавно очи. Беше в старата си стая в къщата на управника. Тамида бе заспала на един от столовете на малката масичка където се бе хранил за първи път щом бе дошъл в техния свят. Неговата приятелка с опряна на стената глава бе огряна от слънчевата светлина, която влизаше от прозореца, от който се чуваше познато сладко чуроликане… Грен събра сили и простена със сухо гърло и чу собствения си гърлен глас, който сякаш не беше негов:
-Тамидаааа…
Жената подскочи събудена и го погледна уплашено, след което се усмихна с тревога в очите и му каза с нежност в гласа:
-Спокойно, Грен! Ще се оправиш! Погрижих се за теб!
Погледа го още няколко секунди след което викна силно:
-Таткоооо! Буден е!
© Станимир Станев Всички права запазени
Интересно.
Поздравявам те.