Съзнанието ѝ бавно изплува от дълбините на мрака. Първото, което усети, беше ужасното главоболие, а после дойде и една не особено приятна, но доста позната миризма. Все още не можеше да определи на какво, но беше странно позната. Дочу неразбираемо, монотонно бърборене. Бавно отвори очи. Мъгла и силуети. Един от силуетите се запъти към нея. Опита се да види човека, който се приближаваше. Концентрация, пълна концентрация ѝ беше нужна, за да различи бялата престилка и преметнатия през врата стетоскоп. Болница. Да, това беше болнична миризма. Напрегна  се да си спомни какво се бе случило, но в съзнанието ѝ изплува само поредният скандал.

     - Госпожо, как сте? – силуетът в бяла престилка говореше на нея – Чувате ли ме?

     - Да, чувам ви – успя да промълви като в унес – Какво се е случило?

     - В болница сте. Преди няколко часа един мъж ви докара в спешното, припаднала сте на улицата. Нищо сериозно, може би в последно време сте подложена на голям стрес?

     - Не –но след кратко колебание добави – Всъщност… да.

     - Не открихме лични документи, телефон или чанта у вас. Как се казвате?

     - Катя Павлова.

     - Катя, искате ли да се обадим на някого? Съпруг, родители, деца?

     - Не, благодаря ви. За момента предпочитам да остана сама.

     - Добре, но трябва да останете поне известно време под наблюдение. Нужни са ви тишина и спокойствие. Ако размислите, моля да ме повикате!

     - Да, добре. Благодаря ви.

     Докторът се отдалечи с бавни стъпки. Когато стигна до вратата, се обърна към сестрата:

     - Добре е, показателите са в норма. Получила е просто нервен срив. Сложихме ѝ успокоителни, но ще остане за наблюдение през нощта. Утре сутрин я изписваме. Ако поиска да се обади, дайте ѝ телефон.

     Катя се завъртя и погледна през прозореца, навън цареше мрак. Когато напусна дома си разярена, беше почти мръкнало, но все още летните жеги не бяха отстъпили място на вечерната прохлада. Искаше да отвори прозореца, но нямаше достатъчно сили да стане, пък и системата, забодена в ръката ѝ, пречеше. Ясно си спомняше как гневът бушуваше в нея, а тя препускаше през улиците като обезумяла, в отчаян опит да го прогони. И за всичко беше виновен той. Този, който обичаше, ценеше и уважаваше повече от всеки друг на света. Това ли беше човекът, в когото се влюби преди години? Какво се промени? Затворила очи, мъката отново я връхлетя, но заедно с нея изплуваха спомени от едни по-добри времена.

     Отново беше на двадесет. Красива, млада, безгрижна. Отново влезе в онзи бар. Познатата атмосфера, типичният шум, същите хора, освен един. Красив мъж седеше на бара в компанията на още двама. Тях ги познаваше, но този… още когато влезе, го забеляза, а миг по-късно и той обърна очи към нея. Странен поглед – едновременно вперен в нея и някак си разсеян. Задържа очи върху непознатия, но той не отмести своите, не се притесни, не реагира. Засрами се от себе си, изчерви се леко и наведе глава. Вече, седнала на масата при приятелите си, отдавна забравила за случката, усети как нещо невидимо отново я обгръща. Странна топлина се разля по тялото ѝ. Когато вдигна очи към бара, забеляза непознатият отново да я гледа. Не точно нея, сякаш виждаше през тялото ѝ, сякаш четеше в душата ѝ. Засрами се от налудничавите си мисли. В този момент непознатият стана от мястото си, взе белия бастун, подпрян от дясната му страна и се насочи към масата им. Сляп, човекът беше сляп. Вещината, с която се придвижваше между масите и хората, я учуди. Спря точно пред нея и отново я гледаше или не точно. Прекара вечерта с него, и следващата, и по-следващата, и всички останали. Гледаха залеза, а после тъмнината, слушаха песента на птиците, ромона на потока, хорската глъчка. Тя се превърна в неговите очи – четеше му, описваше изгрева… а той в нейно второ аз. Роди им се момиче, порасна здраво и красиво. Сега беше в университета.

     И някъде, между всички тези щастливи мигове, се беше промъкнала болезнената ревност на съпруга ѝ. Всичко стана неусетно. Неща, които беше приемала като знак на любов и загриженост, в един момент се превърнаха в постоянен тормоз. Първо се отказа от срещи с приятелки, после трябваше да дава точен отчет за деня си минута по минута, започна да ѝ звъни по десет пъти на ден за щяло и нещяло, правеше ѝ проблеми, ако я види да говори със съседа, с познат, колега или просто приятел от детинството. Накара я да напусне работа, забрани ѝ да пазарува сама, да се обажда на когото и да било без негово присъствие, да вдига телефона… Скандалите се превърнаха в ежедневие, изцеждаха я емоционално и физически. Но търпеше, толкова го обичаше, че търпеше. Опитваше се всячески да докаже любовта си.

     Никога не си беше позволявала да му крещи както снощи. А искаше само да посетят майка ѝ. Болезнената ревност до такава степен го е обхванала, че и зад това невинно пътуване той заподозря опит за изневяра. Не издържа, колкото и да го обичаше, този път не издържа. Разкрещя се, хлопна вратата и му каза, че го напуска. Не знаеше къде отива, просто вървеше по улиците бясна. А по-късно се прокрадна и вина. Заплака, застана на тротоара и не знаеше какво да предприеме – хем искаше да се върне, хем да продължи. Може би беше прекалила.

***

     Седеше в любимото си кресло напълно неподвижен. В цялата къща цареше непрогледен мрак, но не се нуждаеше от светлина. От доста години беше свикнал да живее в царството на мрака. Познаваше апартамента по-добре от собственото си тяло и се ориентираше дори без помощта на бастуна. Беше празен, без нея всичко е празно – и домът, и сърцето, и душата му. Седеше неподвижно и си повтаряше като мантра: „Тя ме напусна“. Единственото чувство беше мъка, непреодолима, всепоглъщаща мъка. Толкова я обичаше, а тя го напусна. Отдавна се страхуваше точно от това. Предусещаше го, нали казват, че слепите развивали шесто чувство. Къде беше сбъркал? Даде всичко от себе си, нали? А бяха толкова щастливи.

     И ето, че отново беше млад и седеше в онзи бар. Излизаше за първи път от година. Или по-точно откакто се беше върнал от военната мисия. Не намираше смисъла да живее, считаше живота за пропилян. А казваха, че имал късмет. Въпреки слепотата си, все още виждаше взрива от мината и разкъсаните тела на другарите си. Той имал късмет, макар и да беше загубил зрението си, останал жив. Не беше съгласен. Тъмнината го потискаше, считаше се за непълноценен, за инвалид. Не искаше цял живот да е зависим от някого, затова бързо се научи да се оправя сам. Не беше лесно, но предпочиташе да е самостоятелен, отколкото някой да го съжалява. Повечето му връстници се задомиха, имаха деца, а той? Водеше самотно и жалко съществуване. Никога не беше предполагал, че някое момиче може да се влюби в сляп човек. До онази вечер. Щастливата му вечер. Беше излязъл почти насила с двамата си приятели от детството. Седеше на бара, отпиваше от чашата си и слушаше чуждите истории. Сред глъчката усети отварянето на вратата, а малко по-късно до него достигна аромат на орхидеи. Любопитството му беше събудено. Такъв аромат можеше да идва само от нежно и мило създание. Дочу гласа на притежателката му – мек, топъл и плътен. Представи си я – ниска, дребничка, с дълга кестенява коса, нежни кафяви очи и чувствени устни, с цвят на малина. Никога не попита и не поиска да узнае как изглежда. В представите му тя никога не остаря и остана завинаги такава. После се реши да я заговори. Отиде при нея и повече не си тръгна. Винаги имаха какво да си кажат, какво да правят и намираха безброй причини, за да останат неразделни. Роди им се момиче, което в представите му беше умалено копие на майка си.

     И въпреки цялото щастие, което изпитваше, той знаеше, че е непълноценен, че не може да даде всичко на жената до себе си. С всяка фибра на тялото си чувстваше, че тази жена може да има всеки мъж. Страхуваше се, че ще го замени. Опитваше се да ѝ даде всичко, от което има нужда, но знаеше, че трябва да бъде внимателен. Предпочиташе да не се среща с приятелките си, кой знае с какво можеха да ѝ напълнят главата. Виждаше във всеки потенциален съперник – съседа, месаря, пощальона, колегата. Имаше хиляди начини това крехко създание да бъде откъснато от един недъгав мъж. Трябваше да бъде внимателен. Всяко обаждане можеше да бъде покана за среща. А толкова я обичаше, че трябваше да я предпази, да я задържи само за себе си. Имаше промяна и в нея. В началото приемаше странностите му с усмивка, но после започна да спори, да се дърпа, да се противи. И това пътуване… С кой ли искаше да се види? Защо така упорито държеше да пропътуват толкова километри, за да се види с майка си? Знаеше, направо виждаше, как, въпреки присъствието му, непознат мъж ѝ се усмихва във влака, как протяга ръка и хваща нейната, докато той седи безпомощно до нея, без да може да види изневярата. А тя не си ли призна? Не каза ли ясно, че го напуска? Къде беше отишла? Къде беше отседнала тази нощ? Беше я загубил. Сега тя беше в обятията на друг. Друг, по-достоен от него. Друг, който можеше да ѝ даде всичко. Друг, който не беше инвалид. Колко много я обичаше! Не можеше да понесе тези мисли. Самата идея, че тя си беше отишла, го убиваше. Какво да направи? Да я моли да се върне? Да плаче? Да се разкайва? Да заплашва? Не, обичаше я прекалено много и знаеше, че трябва да ѝ даде свободата да избира. Тя заслужава нещо по-добро и вече беше избрала. Щеше да я остави свободна. И щастлива. Но той не можеше да живее без нея. Нямаше смисъл. Стана от стола и отвори металната каса. Извади един малък револвер и зареди патрон в цевта.

***

     Катя избърса сълзите от очите си. Беше прекалила. Трябваше да опитат отново, трябваше да му прости. Толкова много ѝ липсваше. Трябваше да чуе гласа му. Сега. Веднага.

***

     Усети хладния допир на желязото. Едно натискане на спусъка и край – няма да има вече болка. Тъмнината не го плашеше, вече не. Беше длъжен да го направи, за себе си и за Катя. Тя щеше да бъде свободна от неговото бреме, нали това искаше? Това щеше да бъде последният му подарък за нея – свободата. Постави дулото на слепоочието си и затвори очи. Усмихна се – дали със затворени или с отворени очи, за него бе все едно.

     „I Will Always Love You“ – звукът от телефона се разнесе из стаята. Беше Катя. Само тя звънеше с тази мелодия.

***

     - Хайде, хайде! Стани и вдигни проклетия телефон – нервничеше Катя в телефонната слушалка. След минута връзката се разпадна. Жената набра нетърпеливо отново номера. Сигнал свободно. Нищо. Набра трети път. На петото позвъняване отсреща ѝ отговори познатия глас:

     - Ало, Катя, знам, че ме напусна…

     - Христо, аз…

     - … но искам да бъдеш щастлива, затова…

     - Много съжалявам, но…

     - … ти връщам свободата – изстрел.

     - … те обичам безумно – едва довърши изречението жената.